— Чувал съм хора да говорят за един молла в тази страна, който някога е проповядвал в тази джамия, където седим сега. Онези, които са го слушали, ми казаха, че въпреки младостта му този молла бил свят и мъдър мъж. Бих искал да ми кажеш дали го познаваш от онези времена и смяташ ли, че си заслужава да удължа престоя си в Мека, за да го чуя. Интересува ме също дали неговите проповеди са в съзвучие с учението на пророка Мохамед.
— Синко, кой е този молла? Кажи ми името му.
— Казва се Аазим Муктар… — Но преди Хектор да продължи, лицето на стареца светна от удоволствие.
Той плесна с ръце и възкликна:
— В името на Аллах и благословения му пророк, дано бъдат възхвалявани вовеки. Ти говориш за не някой друг, а за самия Аазим Муктар Типоо Тип.
Хектор се изненада пламенността на реакцията.
— Познаваш ли го? — попита той.
— Познавам го, както познавам собствените си синове и наистина бих желал той да ми беше син.
— В такъв случай му се възхищаваш?
— Аазим Муктар е като докоснат от ръката на Гавраил, главния сред ангелите на Аллах — сниши почтително глас моллата. — На него му е дадено да вижда много по-далече, отколкото другите могат да видят. Той има мъдростта да разбере ясно онова, което е скрито за другите. Сърцето му е изпълнено с любовта на Аллах към ближните.
— Значи смяташ, че трябва да се постарая да го чуя как проповядва?
— Пропуснеш ли тази възможност, ще съжаляваш до края на дните си. Гласът му е като звука на най-нежния музикален инструмент, като въздишка на вятъра в клоните на кедрите по Хореб — единствената планина на единствения Бог.
— Опиши ми го как изглежда, мъдри татко, за да мога да го позная, когато го видя за първи път.
Моллата събра връхчетата на ръцете си и сви устни, сякаш обмисляше въпроса, след което заговори:
— Висок е, но не прекомерно. Слаб е и се движи с грациозността на леопард. Челото му е широко и високо. Брадата му още не е докосната от скрежа на възрастта. Има хубав нос, здрав като клюн на орел. Погледът му е остър, но мил и без коварство в него. Накратко… симпатичен е, без да е красив. — Внезапно и за изненада на Хектор моллата се огледа, после се наведе заговорнически напред и сниши глас: — Има много, според които този мъж е Махди — Месията, за когото е предсказано, че ще се появи към края на света, Спасителя, който ще установи царство на мир и благочестивост. Може би след като го чуеш, и ти ще започнеш да мислиш така. И ако това се случи, когато се върнеш в Лондон, на всяка цена ела да говорим пак.
Хектор продължи да го гледа, усещайки как представата му за онова, което предстоеше, се променя драматично.
Нищо в цялата тази история не бе така ясно и праволинейно, както си го бе представял. Имаше много слоеве и скрити дълбини.
***
Същата вечер тримата — Хектор, Пади и Настя — се събраха в дневната преди вечеря. Както обикновено, мъжете бяха във вечерно облекло с военни отличия, а Настя бе сложила диамантената си огърлица, сгушила се между повдигнатите й твърди гърди, очите й блестяха, бузите руменееха. Докато Хектор наливаше „Дом Периньон“ в издължената й чаша, тя обяви:
— Бебетата са прекрасно нещо. Не съм го знаела досега.
— Бебетата…? Всички ли? — пошегува се с нея Пади. — Или само едно конкретно бебе?
— Не ставай глупав. Аз познавам едно бебе. Тя е чудесна. Храних я днес от бутилка и дори й смених пелените. Никога не съм предполагала, че ще мога да правя такива неща, но нейната гледачка ми показа. В първия момент си мислех, че ще повърна. Но знаеш ли какво? Изобщо не мирише.
— Извинявай, скъпа, но ние сме на път да се насладим на една от легендарните вечери на Хек. Не можем ли да намерим по-подходяща тема за разговор от бебешките барабонки? — възрази Пади и побърза наистина да смени темата: — Днес следобед разговарях с принц Мохамед за наемането на апартамента в „Сийскейп Маншънс“. Принцът, естествено, сметна за нужно да ме информира, че от жилището се интересувал и друг кандидат-наемател и че неговата оферта била по-добра. Както и да е, пофехтувахме малко и накрая успях да го убедя да свали десет процента от началната цена, така че сключихме сделката. Апартаментът е твой, Хек. Другата добра новина е, че в цялата сграда има само дванайсет други наематели и те са или членове на кралското семейство, или висши министри в правителството на Абу Зара, или и двете. Според принца охраната на сградата е херметична и непробиваема.
— Можем ли да му се доверим за това?
— Не, Хек. Относно подобна преценка не можем да се доверим никому. Затова веднага щом свърших разговора си с принца, аз се обадих на Дейв Имбис. — Дейв беше дясната ръка на Пади и специалистът по електроника на „Кросбоу Секюрити“. — Той ми обеща да посети жилището с екипа си утре рано сутринта. Ще прослушат всеки квадратен сантиметър в апартамента за подслушващи устройства и всякакви други неприятни изненади, които е възможно да са „забравени“ от някого със зли помисли. След това Дейв ще инсталира датчици на движение и натиск към тайна алармена система, видеокамери за вътрешно наблюдение, ирисови скенери и всичко най-съвременно в тази технология. Нищо живо няма да може да мръдне на последния етаж на „Сийскейп Маншънс“ или където и да е в останалата част на сградата, без Дейв да разбере за това. Когато пристигнем в Абу Зара, апартаментът ще представлява виртуална електронна крепост. — Той прие чашата „Джеймисън“, която Хектор му предложи, и отпи от нея. Вдиша с наслаждение изпаренията и едва след това попита: — Кажи сега ти какво откри в Риджънтс Парк днес? Нещо, което да ни сгрее сърцата?