— Внимавайте. Може да е въоръжен.
— Не е. И двамата са невъоръжени. — Отговорът на един от останалите араби бе уверен, без сянка на съмнение.
Хектор бе смаян от извода, който следваше от този простичък отговор. Мъжът бе използвал множествено число, а това означаваше, че включва и Тарик. Само Тарик знаеше, че и двамата са невъоръжени, а оттук следваше, че Тарик им го е казал.
„Тарик! — Безмълвният отчаян писък се изтръгна сякаш от душата му. — Тарик е говорил с тях. Тарик е предател.“ Спря като закован. Веднага го сбутаха да върви напред, не брутално, но твърдо. Похитителите му сякаш стегнаха още обръча си около него.
„Кога го е направил? Та той беше с мен през цялото време, кога…?“ И тогава се сети. Тарик се бе отделил, докато той спеше. „Предател! Вкара ме в устата на Звяра!“
Разбра с абсолютна непоколебимост, че ще убие Тарик… Тарик, когото бе обичал като собствен брат. Тарик щеше да умре и тази мисъл му даде сила. Сега вече имаше опората на твърдата решимост. Щеше да убие и двамата — Тарик и Аазим Муктар Типоо Тип. Ако това означаваше да умре заедно с тях, щеше да го приеме, тъй като на този свят не бе останало нищо, в което истински да вярва.
***
Напуснаха джамията през главния вход и завиха по пътя към заградения жилищен комплекс, който Тарик му бе посочил като дом на Аазим Муктар. Вървяха бързо, почти маршируваха в стегнат строй с Хектор в средата на групата. Когато стигнаха портала на комплекса, вратите се разтвориха отвътре и те влязоха в павиран вътрешен двор. В центъра му се издигаше голям баобаб с разпрострени клони. Под сянката му седеше групичка от забулени жени и малки деца. Те проследиха с интерес съпровождането на Хектор до стъпалата, водещи към верандата на бунгало с плосък покрив.
Постройката бе скромна, непретенциозна и по никакъв начин не изглеждаше като дом, достоен за висш духовник или важен държавник. По-голямата част от ескорта на Хектор спря в основата на стълбището, но двама се отделиха, застанаха от двете му страни, прихванаха го под мишниците и го насочиха нагоре към верандата. Хектор нервно се освободи от ръцете им и те не се противопоставиха. Взе стъпалата през едно и спря, когато стигна до площадката. Вратата пред него бе отворена и той се приближи до нея с няколко твърди крачки. След това спря на прага, за да се адаптира зрението му след яркото слънце на двора.
Стаята бе голяма, но икономично мебелирана в арабски стил. Мебелите бяха подредени до стените, а центърът на стаята бе съзнателно оставен празен. Единственият присъстващ бе Аазим Муктар. Той седеше с кръстосани крака до ниска масичка върху купчина възглавници от зелено кадифе. Изправи се с едно леко гъвкаво движение и се поклони, като докосна с пръсти устните, челото, устните и сърцето си. След това изправи гръб и тихо каза:
— Вие сте добре дошъл в дома ми, господин Крос.
— Много любезно от ваша страна да ме поканите, шейх Типоо Тип — отвърна на поклона Хекгор, а Аазим Муктар направи лека гримаса заради ироничния тон.
— Ще бъде най-добре, ако говорим свободно и открито, господин Крос. Не искам да ви задържам по-дълго от абсолютно необходимото. — Английският му бе перфектен, издаваше високо образование и бе като на всеки английски аристократ.
— Не бих очаквал нищо друго от вас, молла Аазим Муктар.
— Седнете, сър. — Моллата посочи стола с висока облегалка, който очевидно бе внесен тук заради Хектор. Хектор отиде до него без колебание и седна. Намираше се в доста неизгодно положение, така че се налагаше да поддържа сурово изражение и да съхранява вътрешната си решимост.
Аазим Муктар се отпусна срещу него с кръстосани крака върху възглавниците. Двамата се огледаха взаимно и после Аазим Муктар наруши тишината:
— Известно ли ви е, че срещнах съпругата ви преди години на прием в лондонската резиденция на американския посланик? Хейзъл Банок-Крос бе много красива и изискана дама. Харесах я веднага и й се възхитих.
Хектор пое бавно и дълбоко въздух. Не искаше гласът му да издаде гнева, изпълващ всяка клетка на тялото му. Когато отговори, направи го с тих глас и премерен тон.
— В такъв случай защо я убихте?
Очите на Аазим Муктар бяха тъмни и изразителни. Миглите му бяха дълги, почти женствени и несъвместими с мъжките му черти. Погледът му се изпълни със сянката на болка и печал. Той се наведе напред към Хектор и за миг изглеждаше, че ще протегне ръка и ще го докосне, но се въздържа. Седна обратно и издържа на гневния поглед на Хектор.