Извърна се и побягна в посоката, от която бе дошъл, но знаеше, че ще му трябват поне десетина минути, за да стигне до паркираната Q— кола. Влакът откарваше Алеутеца със скорост от 65 км/час. Авансът вече бе прекалено голям, за да се надява да го настигне, дори и с кола. Трябваше да телефонира и уведоми Пади или Настя да го пресрещнат. Само че имаше поне десетина спирки, на които Алеутеца можеше да реши да слезе, преди да стигне до крайната метростанция „Ричмънд“. Беше невъзможно да покрият всичките.
Не, нещо му убягваше. Знаеше, че бе пропуснал нещо, докато тичаше обратно по тунела, за да излезе навън.
„Мисли! — заповяда си той. — Остави се да те ръководи мозъкът, а не топките!“ Накъде ли отиваше това копеле?
Изскочи от тунела на улицата, когато го осени. Спря като закован. После бръкна за мобилния си телефон и набра номера на Настя. Сигналът звучеше и звучеше, но той продължаваше да притиска слушалката до ухото си, докато тичаше към колата.
„Ключът е Вики Вусамазулу — установи той с кристална яснота. — Просто видях с очите си как Алеутеца навърза фактите. С инстинкта на лисица той веднага разбра, че е бил предаден. Знаеше, че вероятността слепешката да се натъкна на него в „Разтапяне“ е нищожна. Знаеше също, че някой ме е насочил към него. Бе наясно, че Вики е единствената, която познава и двама ни. А също и единствената, която е знаела, че той има навика да посещава „Разтапяне“. Колко му е да се досети, че само тя може да ме е насочила към него. Готов съм да се обзаложа, че сега е тръгнал към нея, за да си отмъсти. Хайде, Нази! Отговори на шибания телефон…!“
— Хектор, къде си? — внезапно се разнесе гласът на Настя.
— Подплаших Алеутеца. Измъкна ми се и сега се отдалечава от мен. Смятам, че отива при Вики. Помниш адреса на Вики, надявам се?
— Гардънс Лейн номер 47. Намира се на по-малко от триста метра от метростанция „Кю Гардънс“ — бързо отговори Настя. Тя беше истински професионалист.
— В този момент Алеутеца пътува с метрото към тази метростанция. Ти си много по-близко до него от мен. Можеш да стигнеш до Вики много преди ние с Пади да се доберем дотам. Вземи такси. Пади и аз идваме на помощ веднага щом успеем. Само побързай, Настя. Приятелката ти Вики е примамката, а онзи тип е убиец.
Телефонът в ръката му заглъхна. Настя винаги бе' много пестелива с думите.
После набра Пади и му нареди, без да спира да тича към Q— колата:
— Пади, чакай ме пред „Бясното куче“. Ще съм там след двайсет минути, може би и по-скоро.
— Какво става?
— Алеутеца изплува, а аз тотално оплесках всичко.: Измъкна ми се и сега бяга от мен. Ще ти разкажа останалото, като се видим.
Пади едва не изтръгна дръжката на предната врата и скочи в колата, преди Хектор да бе спрял напълно. Хектор натисна педала на газта и колата скочи напред.
— Гардънс Лейн 47. Това е адресът на Вики. Въведи го в джипиеса, Пади. Абсолютно съм сигурен, че Алеутеца отива натам.
***
Настойчивите трели на звънеца събудиха Вики Вусамазулу. Тя седна в леглото си напълно замаяна. Беше взела приспивателно хапче. Погледна светещия циферблат на часовника на шкафчето до себе си — беше почти два часът сутринта.
Слава богу, че госпожа Чърч е глуха като пън. Вики се опита да изгони съня от очите си, като ги разтри с юмруци. Госпожа Чърч бе хазяйката й. Живееше на горния етаж и Вики знаеше от опит, че когато си ляга, сваля слуховия си апарат. Беше много стриктна и проклета дърта брантия, а Вики бе единствената й наемателка.
Звънецът отново иззвъня. Вики запали лампата, отметна чаршафите и стъпи на пода. Беше в късичка пижамка в цветен мотив. Излезе, леко залитайки, в коридора и отиде до вратата в края му.
Увери се, че двете вериги са надеждно сложени, и едва тогава се надигна на пръсти, за да погледне през шпионката. Посетителят отвън стоеше с гръб към нея.
— Кой е? — раздразнено попита тя. Мъжът се обърна с лице и тя веднага го позна.
Ахна от изненада и удоволствие и веднага се разсъни. Дори не предполагаше, че Алеутеца може да е в града.
— Отвори шибаната врата, кучко — изръмжа той.
— Алеутецо! О, боже…! Ти ли си наистина? Мислех, че повече няма да се върнеш. — Беше толкова възбудена, че ръцете й се оплетоха във веригите. — Чакай! Не си тръгвай. Само секунда… Чакай, Алеутецо, мили…
Успя най-сетне да отвори и изтича навън, за да го прегърне, но той я блъсна встрани и влезе в апартамента. Тръгна по коридора към спалнята й, без да поглежда назад към нея. Тя затвори входната врата, но реши да не се бави с поставянето на веригите. Побърза да го настигне.