— Бих искал! Хейзъл възложи копирането на цялата й колекция, за да може да прибере оригиналите в сейф, без да се налага да плаща грешни пари за застраховки. Сигурен съм, че помниш, че оригиналите принадлежат на тръста. Запазил съм това копие в нейна памет.
Изненада се от лекотата, с която говореше за Хейзъл, както и че изпитваше по-скоро удоволствие, отколкото болка.
Остави куфарчето на Джо и й помогна да съблече сакото си. Понеже се намираше в непосредствена близост до нея, припомни си парфюма й от първата им среща — беше „Шанел 22“ и й подхождаше идеално.
— Ако не възразяваш, можем да работим в кабинета ми. Предполагам, че сме тук не да се възхищаваме на фалшивите ми шедьоври, а по-скоро за да работим?
Тя леко се засмя.
— Предположението ти е правилно. — Харесваше й готовността, с която бе признал, че някои от картините му са репродукции. Това потвърждаваше мнението, което си бе създала за него, когато го видя за първи път. Той беше човек без притворство, без задни мисли и без преструвки. Мъж, на когото една жена може да се довери и когото лошите трябва да отбягват.
Той я прихвана леко под лакътя, за да й помогне да се изкачи по стълбището. Кабинетът му бе с мъжко излъчване. Но не бе очаквала да види толкова голяма библиотека в него. Подът бе застлан с персийски килим в приятни цветове и с красиви мотиви. Резбованото писалище от тик доминираше в голямата стая. На отсрещната стена висеше портрет на Хейзъл — тя стоеше в златна житна нива и държеше в едната си ръка широкопола сламена шапка. С другата ръка засенчваше очите си. Смееше се. Косата бе в нюанс на златното, по-тъмен от пшеницата, която се огъваше под вятъра. Джо свали поглед — почувства странна емоция, която не можеше да определи. Не беше сигурна дали е завист, възхищение или съжаление.
Хектор сложи куфарчето на дългата старинна библиотечна маса и потупа с ръка тапицираното кожено кресло.
— Това е най-удобното място за седене в стаята.
— Благодаря ти — кимна Джо, но вместо да седне, се разходи покрай шкафа с книги, за да разгледа колекцията.
— Да ти поръчам ли нещо за ядене или пиене? — попита я той.
— Бих дала живота си за чаша кафе.
— Не се налага да умираш — увери я Хектор и отиде до машината „Неспресо“, скрита в ъгъла зад старинен китайски параван. — Не обичам никой друг да ми го приготвя — обясни той. — Дори и Синтия, готвачката ми.
Джо най-сетне седна на предложеното й кресло и той сложи порцелановата чашка на масичката до нея. После се настани на стола си зад писалището.
— Колко сигурно е тук? Налага се да обсъдим изключително деликатни неща — прошепна тя.
— Не бе безпокой по този въпрос, Джо. Цялата сграда беше подробно сканирана от човек, на когото вярвам изцяло.
— Извинявам се, че попитах. Знам, че си професионалист, Хектор. — Той наклони глава, за да приеме извинението й, а тя продължи: — По време на целия полет над Атлантика се чудех как най-добре да ти обясня всичко. И реших, че единственият начин е да започна от самото начало.
— На мен ми звучи логично — съгласи се той.
— Затова ще започна от края.
— Като се замисля, това също звучи съвсем логично, но само за една жена, разбира се.
Тя не обърна внимание на иронията му. Изражението й започна да се променя. Оживлението и закачката изчезнаха. Красивите й очи се изпълниха със сенки.
Отчаяно му се искаше да й помогне, но усещаше, че най-добрият начин да го направи е като запази мълчание и слуша. След дълга пауза тя заговори:
— Роналд Бънтър е опитен адвокат и честен и благороден човек, но като управител на „Семеен тръст Хенри Банок“ беше изправен пред тежко морално решение. Трябваше да избере кого да предаде: професионалната си чест или живота на невинните, които са му поверени.
Тя млъкна и интуицията подсказа на Хектор, че в момента тя също е изправена пред този нелек избор.
После Джо въздъхна и звукът бе сърцераздирателен. Сложи ръка върху куфарчето си и продължи:
— Тук нося цифрово копие на учредителния договор на „Семеен тръст Хенри Банок“. Откраднах го от юридическата фирма, на която се заклех да бъда лоялна. Роналд Бънтър ми даде дубликат от ключовете, а също и кодовете, с които да вляза в хранилището в момент, когато сградата е празна, докато той самият ме охраняваше. Така че е мой съучастник. Направихме това едва след дълго и подробно обсъждане и не без угризения. Но накрая решихме, че справедливостта стои по-високо от стриктната буква на закона. А да приеме това е нещо почти непосилно за адвокат. Както и да е, когато свърших онова, което бях решила да направя, прецених, че съм длъжна пред Бог и пред себе си да напусна фирмата, чието доверие така прискърбно предадох.