След продължително и изчерпателно медицинско изследване Саша била изпратена в психиатричната клиника „Деветте бряста“ в Пасадина, където била подложена на дълга и тежка терапия и последваща рехабилитационна програма. Никой не заподозрял, че е станала жертва на някакво извращение. Сякаш самата Саша напълно изтрила този спомен от паметта си.
Започнала бързо да надебелява. За шест месеца тялото й гротескно подпухнало и тя станала клинично затлъстяла. Продължавала да поддържа косата си остригана почти до кожа. Погледът в очите й затъпял и започнала да гризе ноктите си толкова дълбоко, че пръстите й се направо се деформирали. Смучела палеца си почти непрекъснато. Безпокойството й продължавало да се засилва и преминало в крайна агресия. Нападала санитарите и останалите пациенти при най-малък повод. Особено враждебно се държала с лекарите, когато я разпитвали за отношенията в семейството й. Страдала от безсъние и станала сомнамбул.
Когато на семейството й най-сетне било разрешено да я посети, Саша била намусена и затворена в себе си. Отговаряла на въпросите на родителите си с животински изсумтявания и нечленоразделни едносрични думи. Не искала да познае някогашния си обичен брат.
— Няма ли да поздравиш Карл Питър, миличка? — леко я сгълчала майка й, а Саша извърнала поглед. — Но той ти е брат, мила Саша — настояла Марлене.
Едва тогава Саша показала искра на съживяване.
— Аз нямам брат — заявила тя, изричайки за първи път пълно изречение, все така без да вдига поглед от пода. — Не искам брат.
При тези думи Хенри Банок станал и казал на жена си:
— Мисля че аз и Карл само влошаваме нещата с присъствието си тук. Ще те изчакаме на паркинга — и той кимнал с глава на Карл. — Хайде, момчето ми. Да се махаме оттук.
Хенри се ужасявал от сблъсъци с нещастието и страданието във всякаква форма, особено ако са свързани с него по какъвто и да е било начин. В такива случаи той просто затварял съзнанието си за проблема, блокирал го, дистанцирал се от него и се махал колкото може по-далече. Повече кракът на двамата с Карл Питър не стъпил в психиатрична клиника „Деветте бряста“.
От друга страна, Марлене не пропуснала нито един ден за посещение. Всяка неделя сутрин шофьорът я докарвал в Пасадина от сто и петдесет километра и тя прекарвала остатъка от деня, бъбрейки на мълчаливото си и необщително дете. При едно от посещенията си тя донесла дивиди с концертите за пиано на Рахманинов и го пуснала на плейъра на Саша, надявайки се това да съживи заспалия й музикален талант.
Още при първите ноти на „Трети концерт за пиано в ре минор“ Саша скочила на крака, сграбчила устройството и го запратила в стената със силата на безумец. Плейърът се разбил на парчета. Саша се хвърлила на пода, прибрала коленете си до гърдите в поза на зародиш, забила палеца си в устата и започнала ритмично да удря с глава в пода. Марлене повече не се опитала да се намесва в лечението.
От този момент нататък тя се ограничавала до това да чете на Саша поезия или да й дава подробен отчет за случилото се през седмицата. Саша мълчала и се държала възможно най-отчуждено. Седяла със забит в стената поглед и се клатела напред-назад на стола, все едно бил конче-люлка.
***
Няколко месеца по-късно Марлене разбрала, че пак е бременна. Изчакала гинеколога да установила пола на зародиша и при първото си посещение в „Деветте бряста“ споделила със Саша:
— Саша, миличка, имам прекрасна новина: бременна съм и ти ще имаш сестричка.
Саша обърнала глава и погледнала Марлене в лицето за първи път от идването й.
— Сестра? Моя сестра? Не братче? — проговорила с ясен и напълно нормален глас.
— Да. Миличка. Твоя сестричка. Не е ли страшно вълнуващо?
— Да. Много искам сестричка. Но братче… не!
— Как би искала да я кръстим? Кое име би ти харесало?
— Бриони Лий! Обожавам това име.
— Но… познаваш ли някого с такова име?
— Имаше едно момиче в училище, беше най-добрата ми приятелка — усмихнала се Саша. — Баща й обаче си намери друга работа и се пренесоха в Чикаго. — Оживила се и разговаряла като нормално дете на нейната възраст.
Седмица след седмица двете говорели за новото бебе и седмица след седмица Саша задавала едни и същи въпроси в един и същи ред. Смеела се на отговорите на майка си.
След осмия месец на износването Саша седнала до майка си и останала до нея през цялото посещение, а Марлене държала ръката й върху корема си. Когато бебето помръднало, Саша възбудено изпищяла толкова силно, че дежурната сестра разтревожено се втурнала в стаята за посещения.