— Да, от господин Мейкпийс, сър. Дойде по едно дяволче. Чуди се дали ще се отбиете да го видите тази сутрин.
— Не. Прекалено съм зает. Ще мога по-късно.
— Дяволчето остави и тази листовка… — С унило изражение, госпожица Пайпър вдигна една светловиолетова хартия. — Рекламира премиерата на пиесата му в края на седмицата. Казва се От Уопинг до Уестминстър. Една история за това как нашият министър-председател се прославя. Вечер, която никога няма да забравим, очевидно.
Мандрейк изпъшка.
— Само ако можехме. Пусни я в кошчето. Имаме да правим по-добри неща от това да обсъждаме театъра. Какво друго?
— Господин Девъро също изпрати резюме. Поради „тревожните времена“, сър, той е поставил най-важните съкровища на нацията под специална охрана в Уайтхол. Ще останат там, докато той нареди.
При тези думи Мандрейк вдигна поглед и се намръщи.
— Съкровища? Като например?
— Не казва. Чудя се дали не са…
— Това са Жезълът, Амулетът и останалите първостепенни предмети — изсъска той бързо през зъби. — Не това трябва да прави той, Пайпър. Ние имаме нужда да ги използваме.
— Да, сър. А, ето, и това е от господин Девъро. — Тя измъкна тънък пакет.
Магьосникът го изгледа мрачно.
— Надявам се, не е още една тога?
— Маска, сър. За партито тази вечер.
Той възкликна и посочи плика на стойката.
— Вече получих поканата. Направо не мога да повярвам: войната върви на зле, Империята се клати, а всичко, за което нашият министър-председател може да мисли, са пиеси и партита. Добре. Дръж я при документите. Ще я взема със себе си. Плакатите изглеждат наред. — Той й подаде обратно хартиите. — Може би не са достатъчно атрактивни… — Той се замисли за секунда и кимна. — Имаш ли химикалка? Опитайте с „Бийте се за свободата и за британското.“ Не означава нищо, но звучи добре.
Госпожица Пайпър се замисли.
— Мисля, че звучи доста задълбочено, сър.
— Отлично. Значи обикновените хора ще го налапат. — Той се изправи, попи устните си със салфетка и я хвърли на подноса. — Е, най-добре да видим как се справят демоните. Не, не, Пайпър, моля те — след теб.
Ако госпожица Пайпър се отнасяше към началника си с нещо повече от опулено възхищение, тя със сигурност не беше единствената между жените от елита. Джон Мандрейк беше привлекателен млад мъж, а ароматът на властта се носеше около него сладък и опияняващ като наркотик във вечерния въздух. Беше среден на ръст, със стройно телосложение и бързи, уверени движения. Бледото му, слабо лице представляваше интригуващ парадокс, комбинирайки изключителна младост — той все пак беше само на седемнайсет — с опит и власт. Очите му бяха тъмни, бързи и сериозни, а лицето му — преждевременно набраздено.
Интелектуалната му самоувереност, която навремето по един опасен начин бе надминала другите му умения, сега беше подплатена от социална уравновесеност. И с равните си, и с подчинените си той винаги беше възпитан и очарователен, въпреки че донякъде бе отдалечен, сякаш откъснат от някаква вътрешна тъга. Покрай грубите апетити и ексцентричност на равностойните му министри, тази унила откъснатост му придаваше елегантност, която само допринасяше за неговата тайнственост.
Мандрейк поддържаше косата си на къса, военна прическа — едно съзнателно въвеждане на нова мода в чест на мъжете и жените, които бяха все още на война. Това бе успешен ход: шпионите забелязаха, че сред обикновените хора той беше най-популярният магьосник. И така, прическата му бе имитирана от много други, а тъмните му костюми също създадоха една малка мода. Той вече не носеше вратовръзки: яката на ризата му бе небрежно разкопчана.
Господин Мандрейк се считаше от съперниците си за забележително, всъщност дори опасно талантлив и след повишението му в министър на информацията те отвърнаха подобаващо. Но всеки опит за убийство бе бързо отблъскван: джиновете не се завръщаха, магиите отскачаха към изпращача, заклинанията се разрушаваха. Накрая, изморен от всичко това, той надделя като публично предизвика всеки скрит враг да излезе и да се срещне с него в магическа битка. Никой не отвърна, а репутацията му порасна повече отвсякога.
Живееше в елегантна грегорианска градска къща, заобиколена от други елегантни грегориански градски къщи на един голям и приятен площад. Беше на половин миля от Уайтхол и достатъчно далеч от реката, за да избегне миризмата й през лятото. Площадът представляваше едно огромно пространство от букови дървета и сенчести алеи с открита зелена поляна в центъра. Беше тих и рядко посещаван, въпреки че никога не оставаше без наблюдение. През деня из периметъра патрулираше полицията в сивите си униформи; след мръкване, под формата на бухали и козодои от дърво на дърво тихо прелитаха демони.