П. Г. Удхаус
Портрет на строга възпитателка
Досущ като жители на забулен в мъгла голям град, съзрели най-сетне слънчев лъч, ние забелязахме още при влизането си в бара на „Въдичарски отдих“, че господин Мълинър отново се е разположил на обичайното си място до прозореца. Той беше гостувал няколко дни на старата си бавачка в Девъншир, а в негово отсъствие интелектуалното равнище на разговорите в бара бе спаднало под нулата.
— Не — отговори господин Мълинър на въпроса дали е прекарал добре. — Не бих могъл да се похваля с кой знае какви приятни преживявания. През цялото време бях в плен на едно особено напрежение. Тя, горката, вече е напълно оглушала, пък и паметта й не е като едно време. Освен това много може да се спори по въпроса дали един чувствителен мъж изобщо е в състояние да се отпусне в присъствието на жена, която често го е налагала отзад на голо с четката за дрехи.
И господин Мълинър се понамръщи, сякаш старата рана още смъдеше.
— Интересно — продължи той след кратко мълчание — колко малко се променя отношението на старата семейна бавачка към онзи, който й е бил поверен още в гаширизонните години на своята кариера. Той може да остарее и оплешивее, може да е предмет на уважение и страхопочитание от страна на останалия свят, може да е същински факир на борсата или в областта на политиката и изкуството, но за старата си бавачка завинаги ще си остане мастър Джеймс или мастър Пърсивал, който трябва непрестанно да бъде заплашван, за да не се плеска. Шекспир сто на сто би се сгърчил под погледа на старата си бавачка. Същото се отнася за Атила и император Нерон. А моят племенник Фредерик… Но нека не ви досаждам със семейни клюки.
Убедихме го, че не ни досажда.
— Е, щом настоявате. Историята не е нищо особено, но доказва това, което казах преди малко.
Ще започна (рече господин Мълинър) от момента, в който Фредерик пристигнал от Лондон в чудно хубавото курортно градче Бингли-на-морето, в отговор на настойчивата покана на брат си, доктор Джордж Мълинър, и седнал в кабинета му с великолепен изглед към морската градина.
Кабинетът на Джордж имал западно изложение и затова поглъщал обилна част от лъчите на следобедното слънце. А тъкмо днес следобед кабинетът имал нужда от всичкото слънце, което можел да си набави, за да компенсира извънмерната навъсеност на Фредерик. Изражението на този младеж, когато се изправил срещу брат си, би могло да бъде заимствало от някоя зловонна локва в унило мочурище, ако допуснем, че локвата има лице.
— Значи, ако правилно съм те разбрал — произнесъл той с глух, монотонен глас, — положението е следното: под претекст, че желаеш да обсъдиш с мен важен въпрос, ти ме подмамваш в тази гнусна дупка — седемдесет мили в едно купе, съдържащо три невръстни деца с лепкави бонбони на клечка — само за да отида на чай при една бавачка, която от дете не мога да понасям.
— Ти вече години наред допринасяш за нейната издръжка — напомнил му Джордж.
— Естествено, че когато семейството скалъпваше пенсията на този стар цирей, аз също трябваше да се бръкна в джоба. Ноблес оближ.
— Тогава същата тази ноблес те оближва да отидеш при нея на чай, когато те кани. Знаеш, че трябва да й влизаме в положението. Не е вече на едновремешните години.
— Трябва да е най-малко на сто.
— На осемдесет и пет е.
— Боже мой! Като че ли вчера ме затвори в тъмния килер, задето задигнах буркана със сладкото!
— Да, строга възпитателка беше — съгласил се Джордж. — Може би пак ще ти се стори доста властна. Но като неин лекар искам да ти внуша недвусмислено, че не бива да противоречиш и на най-малката й прищявка. По всяка вероятност ще ти предложи варени яйца и домашен кейк. Изяж ги.
— За нищо на света няма да хапна варено яйце в пет часа следобед произнесъл Фредерик със заплашителното хладнокръвие на силен мъж, ако ще да е по настояване на кралицата.
— Ще ги изядеш! При това с удоволствие. Тя има слабо сърце. Ако не й угодиш, не отговарям за последствията.
— Ако ям варени яйца в пет часа следобед, и аз няма да съм в състояние да отговарям за последствията. И защо варени яйца, господи? Да не съм ученик!
— За нея все още си. Тя и досега ни има за деца. Миналата Коледа ми подари книжката „Послушният Ерик“.
Фредерик се обърнал към прозореца и се озъбил злобно на гнусната потискаща сцена, която се разкрила пред мрачния му поглед. Без оглед на години и пол, той с еднаква ненавист мятал мълнии по старите дами, седнали на припек по пейките с дебели романи в ръце, и по децата от детската градина, които с весела глъч топуркали към брега на морето.
— Да направим, значи, равносметка на думите ти — обърнал се отново към брат си. — Доколкото разбирам, от мен се очаква да пия чай с една жена, която е не само хибрид между Лукреция Борджия и пруски фелдфебел, но на всичкото отгоре е физическа развалина и практически изкуфяла. Защо? Питам те аз — защо? Още като дете имах силни и основателни възражения срещу Уилкс, а сега, нагазил в зрели години, направо ме втриса при мисълта да общувам с нея. Защо трябва да бъда изтезаван? Защо именно аз?