— Ще кажа, че вони! — отсече с категоричен тон Пота. — Освен това вече съм писал книги за брака, при това няколко.
— Това съвсем не ти пречи да напишеш още една — повиши тон Пол. — Стотици писатели пишат за брака, вършат го дори сега, в този миг, докато ние с теб си приказваме. Но твоят роман ще бъде по-различен, нали? Какво ви става, бе хора? Откъде този вечен стремеж да пишете различни книги?
— Вероятно така сме устроени — отвърна с примирителен тон Пота. — Поне аз съм така.
— В такъв случай… — Пол замълча за момент, после прогони колебанието си и продължи: — В такъв случай ще ти кажа, че имам една друга идея за теб, която може би ще се окаже добра. Защо не опишеш това, което правиш и споделяш с мен вече почти цяла година? Въпреки че може би нямаш усещането за нещо цялостно…
— Какво по-точно?
— Защо не направиш един портрет на твореца като стар човек?
— Какво?
— Не се ядосвай. Дори името ти е подходящо. Лота… С малко въображение може да мине за акроним: „Портрет на твореца“… и така нататък. Вече виждам корицата… — Пол очерта един правоъгълник с ръце, погледът му стана вглъбен: „Портрет на твореца като стар“ — Очите му се сведоха надолу, срещнаха недоумението в очите на приятеля му, колебанието отново се появи: — Е, всъщност…
— Какво?
— На титулната страница може да добавим и едно подзаглавие, нещо от сорта на „Или… сексуална биография на моята съпруга“. По този начин бихме привлекли допълнителна аудитория — винаги ще се намерят хора, които ще си помислят, че става въпрос за твоите порнографски откровения. Може би дори ще привлечем вниманието на Холивуд, на което толкова много държиш.
— И ти също.
— Е, то ще се изпари в мига, в който някой продуцент прочете книгата.
— Защо не вървиш на майната си? — попита с умерен гняв Пота.
— Нали каза, че очакваш предложения от мен?
— Не ти ща предложенията! — отсече с престорено отвращение Пота. — Забрави какво съм казал. Искам възхвала и нищо друго. Нима мислиш, че съм по-различен от другите? Ще ти кажа какво искам, Пол. До този момент се срамувах да го призная дори пред себе си. Искам да приключа кариерата си с един истински шедьовър, с една велика книга. Може да е малка като обем, но велика. Искам да увенчая края си с аплодисментите на благодарната публика, а душата ми да триумфира. Като атлет, който умира непобеден на пистата.
— Че кой не иска подобно нещо? — вдигна вежди Пол.
— За целта обаче бих могъл да се заловя поне с половин дузина идеи, които ми изглеждат по-добри от твоята.
— Наистина ли? Много добре. Сигурен ли си? Да? Още по-добре. Радвам се да го чуя. Тогава се залавяй за работа. Избери си една от тях и се концентрирай. Какво чакаш още, по дяволите?
— Хей, Пол! — скочи на крака Пота. — Знаеш ли, че май наистина ще го сторя? — След месеци колебания оптимизмът му най-сетне се отприщи. Изпълненото с надежда вълнение в предизвикателството на Пол му възвърна самоувереността. Изправи се енергично, сякаш току-що го бяха извадили от мръсното блато, в което дълго време бе гъбясвал. — И защо не? Ще се заловя здраво за работа и ще създам нещо наистина различно. Нещо сериозно и напълно ново. Ще нахвърлям идеите си, а след седмица-две ти ще получиш петдесетина страници свеж и оригинален текст. Както го правехме някога, в доброто старо време… — Ухилен до ушите, Пота ентусиазирано добави: — Може би нещата ще се оформят в главата ми, още преди да сляза на моята автобусна спирка. Мозъкът ми вече включи на високи обороти.
— Отлично. Все още разполагаме с достатъчно време.
— Значи, действам!
— Ще чакам.
— И ще дочакаш!
— Том!
Никакъв отговор.
— О, по дяволите — въздъхна възрастният писател и отново се изкиска.
Не беше изненадан. Изчака още мъничко, а после се зае сериозно да обмисли книгата, която току-що прочетохте.