— Свещ няма — каза Никита.
— Как няма?
— Ами че и вчера нямаше — рече Никита.
Художникът си спомни, че наистина и вчера нямаше свещ, успокои се и млъкна. Прислужникът му помогна да се съблече и той нахлузи твърде износения си халат.
— И друго още, идва хазяинът — каза Никита.
— За пари ли идва? Зная — рече художникът, като махна с ръка.
— Ама не дойде сам — каза Никита.
— А с кого?
— Не знам с кого… Някакъв пристав.
— Защо пък пристав?
— Не знам защо, казва, че не е платено за жилището.
— Е, какво ще стане?
— Не знам какво ще стане, той каза — ако не ще, казва, нека си излезе от квартирата, искаха утре пак да дойдат двамата.
— Нека дойдат — рече с тъжно равнодушие Чартков и мрачното настроение напълно го обсеби.
Младият Чартков беше художник с талант, който обещаваше много: в минути на вдъхновение неговата четка показваше наблюдателност, съобразителност и бърз порив да се приближи повече до природата. „Внимавай, драги — неведнъж му казваше неговият професор. — Ти имаш талант, ще бъде грехота да го погубиш. Ала си нетърпелив. Щом нещо те съблазни, щом нещо ти хареса — ти си обзет от него, а другото е нищо за теб, другото никак не те интересува, ти не искаш и да го погледнеш. Внимавай да не станеш моден живописец. Твоите бои и сега вече май твърде силно крещят. Рисунъкът ти не е строг, а понякога е и съвсем слаб, линията — нищо особено; ти вече търсиш модни светлинни ефекти, така че още от пръв поглед да бие на очи — внимавай, че ще почнеш да рисуваш като англичанин. Пази се, висшето общество вече почва да те съблазнява; понякога виждам на шията ти контешко шалче, шапката ти е нова… Това е съблазнително, човек може да рисува модни картини, портретчета за пари. Ала с тия неща талантът се погубва, а не се развива. Търпи. Обмисляй всяка работа, зарежи перченето — нека другите печелят такива пари. Твоето ще си остане твое.“
Професорът беше прав донякъде. Наистина на нашия художник понякога се искаше да погуляе, да се поперчи, с една дума — да покаже тук-там младостта си. Ала въпреки това можеше да се владее. От време на време, когато хванеше четката, можеше да забрави всичко и се откъсваше от рисуването, както човек се откъсва от прекрасен сън. Личеше, че вкусът му се развива. Той още не разбираше цялата дълбочина на Рафаел, но вече се увличаше от бързата и широка четка на Гуидо, спираше се пред портретите на Тициан, възхищаваше се от фламандците. Потъмнелият облик на старите картини все още му пречеше да вижда ясно, но той вече съзираше в тях нещичко, макар вътрешно да не се съгласяваше с професора си, че някогашните майстори са недостижимо високо за нас; нему се струваше дори, че деветнайсетият век ги е изпреварил значително в някои неща, че подражанието на природата става сега някак по-ярко, по-живо, по-близко; с една дума той мислеше в тоя случай така, както мисли младостта, постигнала вече нещо, и чувстваше това с гордо вътрешно съзнание. Той се дразнеше, когато виждаше как някой случайно дошъл живописец, французин или немец, понякога дори съвсем не живописец по призвание, само с един обикновен фокус, със сръчността на четката и яркостта на боите дигаше всеобщ шум и натрупваше за миг цял капитал. Той си спомняше за това не когато бе изцяло зает с работата си и забравяше и да яде, и да пие, и целия останал свят, а когато най-сетне го натискаше оскъдицата, когато нямаше с какво да си купи четки и бои, когато досадният хазяин идваше по десет пъти на ден, за да иска наема. Тогава в неговото гладно въображение изпъкваше завидната участ на богаташа живописец; тогава му хрумваше дори мисълта, която често хрумва в руската глава: да зареже всичко и да се разгуляе от мъка и напук на всичко. И сега той беше почти в това състояние.