— Да! Търпи, търпи! — рече той с раздразнение. — Най-после и търпението има край. Търпи! А с какви пари ще обядвам утре? Заем, разбира се, никой няма да ми даде. А ако река да занеса за продан картините и рисунките си, няма да ми дадат и двайсет копейки за всичките. Те, разбира се, са полезни, аз чувствувам това: всяка от тях е работена не току-тъй, във всяка от тях съм постигнал нещо. Но каква полза от това? Етюди, опити — и ще бъде все така, етюди, опити, и няма да има край. Пък и кой ще купи, като не ме познава по име, и кому са нужни антики, или моята недовършена любов на Психея, или перспективата на моята стая, или портрета на моя Никита, макар че той наистина е по-хубав от портретите на някакъв моден живописец? Наистина защо е така? Защо се мъча и си блъскам главата като ученик над азбуката, когато бих могъл да блесна не по-зле от другите и да бъда като тях — с пари.
— Като каза това, художникът изведнъж затрепера и побледня, от възправеното платно надничаше едно сгърчено и изкривено лице и го гледаше. Две страшни очи се бяха впили в него, готови сякаш да го погълнат, на устните беше написана страшната заповед да мълчи. Уплашен, той поиска да извика и да позове Никита, който вече бе успял да подкара във вестибюла своето юнашко хъркане, но изведнъж се спря и се засмя. Чувството на страх изчезна веднага. Това беше купеният от него портрет, който той бе съвсем забравил. Сиянието на месеца, озарило стаята, бе паднало и върху него и му бе предало необикновена живост. Той почна да го разглежда и да почиства. Намокри сюнгер във вода, прекара го няколко пъти по платното, изми почти всичкия насъбран и набит по него прах и нечистотии, закачи го пред себе си на стената и още повече се учуди на това необикновено произведение: цялото лице почти оживя и очите го погледнаха така, че най-сетне той трепна и се стъписа назад, като рече изумено: „Гледа, гледа с човешки очи.“ Веднага си спомни една история, разправяна отдавна от неговия професор за един портрет на знаменития Леонардо да Винчи, над който великият майстор работил няколко години и все пак го смятал за незавършен и който по думите на Вазари бил смятан от всички за най-съвършеното и завършено произведение на изкуството. Най-завършени от всичко били в него очите, на които съвременниците се учудвали; дори най-мъничките, едва видими в тях жилки не били пропуснати и били изобразени на платното. Ала тук, в тоя поставен пред него портрет, имаше нещо странно. Това вече не бе изкуство: то дори унищожаваше хармонията на самия портрет. Това бяха живи, това бяха човешки очи. Те бяха сякаш изрязани от жив човек и поставени там. Тук вече нямаше оная висока наслада, която обзема душата, когато гледаш произведение на художник, колкото ужасен и да е обектът на това произведение; тук имаше някакво болезнено, мъчително чувство. „Какво е това? — питаше се неволно художникът. — Нали туй е природата, живата природа: отде иде това странно-неприятно чувство? Или робското, буквалното подражание на природата е вече престъпление и изглежда като силен, нестроен вик? Или ако вземеш да рисуваш някой предмет безучастно, безчувствено, без да се вживееш в него, той бездруго ще се яви само в своята ужасна действителност, неозарен от блясъка на някаква непостижима и скрита във всичко мисъл, ще се яви в оная действителност, която се открива, когато, желаейки да постигнеш прекрасното у човека, ти се въоръжаваш с анатомически нож, разрязваш неговите вътрешности и виждаш отвратителното у човека. Защо обикновената, баналната природа се явява у един художник в някаква светлина и не се чувства никакво обикновено впечатление; напротив, струва ти се, че си изпитал наслада и след това всичко около тебе се движи и тече по-спокойно и по-равно. А защо същата природа при друг художник изглежда грозна, мръсна, макар че всъщност той е бил също така верен на природата. Но не, в нея няма онова, което озарява. Също като гледка от природата: колкото и да е великолепна, все нещо й липсва, щом на небето няма слънце.“
Той пак се приближи до портрета, за да разгледа тия чудни очи, и с ужас забеляза, че те наистина го гледат. Това не беше вече копие от природата, това беше оная странна живост, с която би се озарило лицето на мъртвец, станал от гроба. Дали светлината на месеца, която носеше със себе си бълнувания и мечти и обличаше всичко в други образи, противоположни на трезвения ден, или нещо друго бе причина — но изведнъж, без да знае от що, му стана страшно да седи сам в стаята си. Той се отдръпна тихо от портрета, извърна се на другата страна и се опита да не го гледа, ала очите му неволно сами се извиваха, за да го гледат. Най-сетне му стана страшно дори да се разхожда из стаята, стори му се, че веднага някой друг също ще почне да се разхожда зад него и непрекъснато се извръщаше плахо назад. Той съвсем не беше страхлив, но въображението и нервите му бяха много чувствителни и тая вечер сам не можеше да си обясни своя неволен страх. Седна в един ъгъл, но пак му се стори, че някой всеки миг ще надникне през рамото му и ще го погледне в лицето. Дори хъркането на Никита, което се носеше от вестибюла, не отпъждаше страха му. Най-сетне боязливо, без да вдига очи, стана от мястото си, тръгна към спалнята си зад паравана и легна в постелята. През процепите на паравана виждаше осветената от месеца стая и закачения на стената портрет. Очите още по-страшно, още по-многозначително се впиваха в него и сякаш не искаха да гледат нищо друго, а самия него. Изпълнен с тежко чувство, той реши да стане от леглото, грабна чаршафа, приближи се до портрета и го обви цял. Като направи това, легна си вече по-спокойно, замисли се за бедността и за жалката художническа съдба, за трънливия път, който му предстоеше в тоя свят; ала очите му неволно гледаха през процепа на паравана обвития с чаршафа портрет. Сиянието на месеца увеличаваше белината на чаршафа и нему се стори, че страшните очи почнаха да прозират дори през платното. Той впи уплашен поглед, сякаш искаше да се увери, че това е глупост! Но най-сетне наистина… той виждаше, виждаше ясно: чаршафът вече го нямаше… Портретът беше цял открит и не гледаше нищо, което беше наоколо му, а право в него, гледаше просто вътре в него… Сърцето му замръзна. И той видя: старецът се размърда и неочаквано се опря с две ръце на рамката. Най-сетне се вдигна на ръцете си, измъкна двата си крака и скочи от рамката… Сега вече през процепа на паравана се виждаше само празната рамка. Из стаята се чу шум от стъпки, който се приближаваше все повече до паравана. Сърцето на бедния художник почна да бие по-силно. От страх дъхът му спря и всеки миг той очакваше старецът да надникне иззад паравана към него. И ето той наистина надникна иззад паравана със същото бронзово лице, като въртеше големите си очи. Чартков се опита да извика и почувства, че няма глас, помъчи се да мръдне, да направи някакво движение — но тялото му не помръдваше. С отворена уста и със замрял дъх то гледаше тоя страшен призрак, висок на ръст, в някакво широко азиатско расо, и очакваше да види какво ще прави. Старецът седна почти до краката му и след това измъкна нещо изпод диплите на широката си дреха. Беше една торбичка. Старецът я развърза, хвана я за двата края и я изтърси: на пода с глух звук паднаха тежки цилиндрични фишеци; всеки беше обвит в синя хартия и на всеки беше написано: 1000 жълтици. Старикът измъкна дългите си костеливи ръце из широките ръкави и почна да разгъва фишеците. Златото блесна. Колкото и големи да бяха тежкото чувство и подлудяващият страх на художника, той впи очи в златото и загледа неподвижно как то се разгъваше в костеливите ръце, как блестеше, звънтеше изтънко и глухо и отново се завиваше в хартия. За миг той съзря един фишек, който се бе търкулил по-далеч от другите, чак до самия крак на кревата, където беше главата му. Почти конвулсивно той го грабна и цял обзет от страх, погледна дали старецът няма да съзре това. Но старецът изглеждаше много зает. Той събра всичките си фишеци, сложи ги отново в торбичката и без да го погледне, отиде зад паравана. Когато Чартков чу шума на отдалечаващите се в стаята стъпки, сърцето му силно заби. Той стисна по-здраво в ръката си оставения фишек, цял разтреперан заради него, и изведнъж чу как стъпките пак се приближават към паравана — личеше, че старецът си бе спомнил за липсващия фишек. И ето отново погледна към него иззад паравана. Изпълнен с отчаяние, Чартков с все сила стисна в ръка фишека, напрегна всичките си усилия, за да направи някакво движение, извика и се събуди. Беше потънал в студена пот, сърцето му биеше толкова силно, колкото изобщо можеше да бие; гърдите му бяха така потиснати, сякаш от тях щеше да отлети последният му дъх. „Нима това беше сън?“ — каза той, като хвана главата си с две ръце. Но страшната живост на видението не приличаше на сън. След като вече се събуди, той видя как старецът влезе в рамката си, мярна му се дори полата на широката дреха, а ръката му усещаше ясно, че преди минута беше държал някаква тежест. Блясъкът на месеца озаряваше стаята и караше да изникват от тъмните ъгли тук някое платно, там гипсова ръка, другаде метната на стол драперия, някъде панталони и неизчистени обувки. Едва сега забеляза, ч