Събуди се много късно и усети онова неприятно състояние, което обзема човека след отравяне с въглища: главата неприятно го болеше. В стаята беше мъгляво: неприятна влага се цедеше във въздуха и минаваше през пролуките на неговите прозорци, затрупани с картини или с грундирано платно. Навъсен, недоволен, като мокър петел той седна на своя изпокъсан диван, без да знае какво да започне и какво да прави, и най-сетне си спомни целия свой сън. Като си го припомняше, постепенно сънят изпъкваше във въображението му тъй тягостно жив, че той дори почна да се съмнява дали това наистина беше сън и обикновено бълнуване, дали нямаше нещо по-друго, дали туй не беше някакво видение. Като смъкна чаршафа, Чартков разгледа при дневна светлина тоя страшен портрет. Наистина очите поразяваха със своята необикновена живост, но той не видя в тях нищо особено страшно; само като че някакво необяснимо, неприятно чувство бе останало в душата му. Все пак той не можа напълно да се увери, че това е било сън. Струваше му се, че сред съня имаше някакъв страшен откъс от действителността. Струваше му се, че дори в погледа и в израза на стареца сякаш нещо казваше, че тая нощ той е бил при него; ръката му чувстваше тежестта, която е била в нея преди малко, сякаш някой само преди една минута бе издърпал тая тежест от него. Струваше му се, че ако бе стискал по-силно фишека, той сигурно би останал в ръката му и след събуждането.
— Боже мой, ако бих имал поне една част от тия пари! — каза той, като въздъхна тежко, и във въображението му пак почнаха да се изсипват от торбичката видените вече фишеци с примамливия надпис: 1000 жълтици.
Фишеците се разгъваха, златото блестеше, завиваха се отново и той, втренчил неподвижно и безсмислено очи в празния въздух, без да може да се откъсне от това, което виждаше, седеше като дете пред сладко ядене, което гледа как го ядат други, а то само преглъща слюнките си. Най-сетне на вратата се почука и той се сепна неприятно. Влязоха хазяинът и участъковият пристав, чиято поява, както се знае, е още по-неприятна за дребните хора, отколкото някой просител — за богатите. Стопанинът на неголямата къща, в която живееше Чартков, беше едно от ония създания, които обикновено са собственици на къщя някъде по петнайсетата линия на Василиевския остров или в Петербургската страна или в някой далечен ъгъл на Коломна — създание, каквито има много в Русия и характерът на които толкова мъчно може да се определи, колкото цветът на износен сюртук. На младини той беше капитан и креслив човек, работеше и по гражданското ведомство, можеше здравата да бие, беше и пъргав, и конте, и глупав; но на стари години всички тия негови резки особености се бяха слели в някаква мътна неопределеност. Той беше вече вдовец, беше вече напуснал службата, вече не се контеше, не се хвалеше, не предизвикваше, обичаше само да пие чай и да бъбри през това време всевъзможни глупости, разхождаше се из стаята, оправяше угарката на лоената свещ; в края на всеки месец обикаляше акуратно квартирантите си за наем, излизаше на улицата с ключ в ръка, за да погледа покрива на къщата си, няколко пъти изпъждаше портиера от дупката му, дето той се криеше да спи, с една дума, беше човек в оставка и у когото след целия му разпуснат живот и друсане с наемни коли остават само пошли навици.