— Благоволете сам да видите, Барух Кузмич — каза хазяинът, като се обърна към пристава и разпери ръце. — Ето, не плаща наема, и не плаща.
— Ами като нямам пари? Почакайте, ще ви платя.
— Аз, драги, не мога да чакам — рече ядосано хазяинът и размаха ключа, който беше в ръката му. — Ето, мой наемател е Потогонкин, подполковник, живее вече седем години у мене; Анна Петровна Бухмистерова наема и сайванта, и две ясли от конюшнята, има трима души прислуга — ето какви са моите наематели. При мен, да ви кажа правичката, няма такъв обичай да не се плаща наемът. Благоволете ей-сега да платите парите и да си излезете.
— Да, щом сте се уговорили тъй, трябва да плащате — каза участъковият пристав, като поклати леко глава и пъхна големия си пръст зад копчето на мундира.
— Но с какво да платя — пита се. Сега нямам ни пара.
— В такъв случай задоволете Иван Иванович с изделията на вашата професия — рече приставът. — Той може би ще се съгласи да вземе картини.
— Не, драги, благодаря за картините. Разбирам, ако бяха картини с благородно съдържание, та да можеха да се окачат на стената, например някакъв генерал със звезда или портретът на княз Кутузов, а то, ето на — нарисувал селяк, селяк в рубашка, слугата си, който му разтрива боите. Ще рисува портрета на тая свиня, аз него ще го напердаша, той ми измъкна всичките гвоздеи от пантите, мошеникът. На, вижте какви неща: рисува стаята. Разбирам, ако беше нарисувал прибрана, чиста стая, а той ей как я е нарисувал — с цялата смет, която се с натрупала. Погледнете само как ми е похабил стаята, благоволете сам да видите. У мен наемателите живеят по седем години, полковници, Бухмистерова, Анна Петровна… Не, ще ви кажа правичката: няма по-лош наемател от живописец, живее като същинска свиня, просто да не ти дава Господ.
И клетият художник трябваше да изслуша търпеливо всичко това. Участъковият пристав почна през това време да разглежда картините и етюдите и веднага пролича, че неговата душа е по-жива от душата на хазяина и дори не беше чужда за художествени впечатления.
— Хе — рече той, като тикна пръст в едно платно, дето беше нарисувана гола жена, — предмет, такова… веселичък. Ами на онзи там защо е толкова черно под носа, с емфие ли, или с нещо друго се е приспал?
— Сянка — отговори строго Чартков, без да извръща поглед към него.
— Ех, сянката можеше да я сложите другаде, под носа мястото е много лично — каза приставът. — Ами тоя портрет чий е? — продължи той, като се приближи до портрета на стареца. — Много е страшен. Той май наистина трябва да е бил тъй страшен, ох, ох, ами че той гледа като жив. Ех, какъв Громобой! Кого сте рисували?
— Един… — рече Чартков и не довърши думите си, нещо изпращя.
Очевидно приставът беше натиснал много силно рамката на портрета със своите недодялани полицейски ръце, страничните дъсчици хлътнаха навътре, едната падна на пода и заедно с нея падна, като звънна тежко, фишек в синя хартия. Пред очите на Чартков се мярна надписът: 1000 жълтици. Той се хвърли като безумен да го вземе, грабна фишека, стисна го конвулсивно в ръката си, която увисна от тежестта.
— Май че пари звъннаха — рече приставът, като чу, че нещо тропна на пода, но не можа да види какво е поради бързото движение, с което Чартков се хвърли.
— Влиза ли ви в работата какво имам аз?
— Влиза ми в работата, че вие веднага трябва да платите наема си на хазяина, че имате пари, а не искате да плащате — това е то.
— Добре, ще му платя днес.
— А защо не искахте да му платите по-рано, ами безпокоите хазяина си, че на туй отгоре тревожите и полицията?
— Защото не ми се искаше да пипам тия пари, още довечера ще му платя всичко и утре ще напусна жилището, защото не искам да оставам при такъв хазяин.