Да, младежът бе съзрял преждевременно. Той вече събираше реколтата, а беше все още в пролетта на живота си! Юношеската страст и жизнерадост пулсираха в него и той бе започнал да ги осъзнава. Удоволствие бе да го наблюдаваш. С красивото си лице и с прекрасната си душа той беше истинско чудо. Не е важно как щеше да свърши всичко или пък беше предопределено да свърши. Той приличаше на ония герои от пиеси или от мистерии, чиито радости са ни чужди, но страданията им будят у нас преклонение пред красотата, а раните им аленеят като рози.
Душата и тялото, тялото и душата — колко тайнствени са те. В душата се таят животински инстинкти, а тялото понякога искри от одухотвореност. Чувствата могат да станат по-изтънчени, а интелектът — да загрубее. Кой би могъл да определи границата, където стихва телесният импулс и започва душевният? Колко повърхностни са произволните дефиниции на психолозите! И колко трудно е все пак да предпочете човек възгледите на една или друга школа! Дали душата наистина е само сянка, затворена в дома на греха? Или пък тялото е скрито в душата, както е мислел Джордано Бруно? Разграничението на духа и материята е непостижимо, както е непостижимо и тяхното сливане.
Лорд Хенри се замисли: дали ще съумеят някога хората да превърнат психологията в точна наука, способна да разкрива и най-дребните подбуди на нашия вътрешен живот? Досега ние обикновено не сме разбирали себе си и рядко сме разбирали другите. Опитът няма никаква етическа стойност. Той е само названието, което хората дават на своите грешки. Моралистите, по правило, винаги са гледали на опита като на средство за предупреждение, признавали са му известно значение за формирането на характера, издигали са го до ролята на учител, който внушава какво трябва да се прави и какво трябва да се избягва. Опитът обаче не притежава подбудителна сила. Той не е по-действен от съвестта. Той е само доказателство, че нашето бъдеще ще прилича на миналото ни и че греха, който веднъж сме извършили с отвращение, ще повтаряме многократно и с радост.
Лорд Хенри разбираше, че само експерименталният метод би могъл да стане основа на един научен анализ на страстите. А Дориан Грей бе несъмнено подходящ обект, чието изучаване обещаваше богати и плодотворни резултати. Внезапната му безумна любов към Сибил Вейн беше много интересно психологическо явление. Разбира се, съществен подтик за тази любов е било любопитството — любопитството и желанието за нови преживявания; и все пак това не беше банално, а твърде сложно чувство. Обстоятелството, че бе породено от плътския инстинкт на юношеството, който в представите на Дориан се превръщаше в нещо възвишено и твърде далечно от чувствеността, го правеше още по-опасно. То бе от ония чувства, чийто произход най-трудно отгатваме и поради това най-силно ни тиранизират. Всъщност най-слабо въздействие ни оказват подбудите, които можем да осъзнаем. И твърде често, мислейки си, че правим опит с другите, ние правим опит със себе си.
Докато лорд Хенри разсъждаваше за тези неща, на вратата се почука и в стаята влезе камериерът му, за да му напомни, че е време да се преоблече за вечеря. Лорд Хенри стана и погледна през прозореца към улицата. Залязващото слънце заливаше с пурпур и злато горните прозорци на отсрещните сгради. Стъклата им блестяха като късчета нажежен метал. Небето над тях имаше цвета на увехнала роза. Мислите на лорд Хенри отново се върнаха към искрящия от младост живот на неговия приятел и той се запита как ли щеше да свърши всичко.
Когато към дванайсет и половина се прибра у дома, на масичката в преддверието намери телеграма. Отвори я и видя, че е от Дориан Грей, който му съобщаваше за годежа си със Сибил Вейн.
ГЛАВА V
— Мамо, мамо, толкова съм щастлива! — шепнеше момичето, заравяйки лицето си в скута на повехнала, уморена жена, която седеше на единственото кресло в малката бедна всекидневна, гърбом към ярката, дразнеща очите светлина. — Толкова съм щастлива! — повтори Сибил, — и ти също трябва да бъдеш щастлива!