След десетина минути Дориан стана и като наметна елегантен халат от кашмирска вълна, извезан с коприна, премина в настланата с оникс баня. Студената вода го освежи след дългия сън. Той сякаш бе забравил всичко, което бе преживял вечерта. Един или два пъти в него проблесна споменът, че бе взел участие в някаква странна трагедия, но така смътно, като че ли е било сън.
Облече се, влезе в библиотеката и се зае с леката френска закуска, сервирана на малка кръгла масичка, близо до отворения прозорец. Денят беше великолепен. Топлият въздух бе наситен с приятни миризми. В стаята влетя пчела и започна да кръжи около поставената пред него китайска ваза със сини дракони, пълна с жълтозеленикави рози. Дориан се чувстваше напълно щастлив.
Изведнъж трепна — погледът му се спря на паравана, с който бе закрил портрета.
— Хладно ли ви е, monsieur? Да затворя ли прозореца? — попита камериерът, оставяйки на масичката чиния с омлет.
Дориан поклати глава.
— Не, не ми е хладно — измърмори той.
Нима всичко това бе вярно? Нима портретът наистина се бе изменил? Или бе само някаква игра на въображението му, която го караше да вижда зъл поглед там, където е имало радостна усмивка? Нима е възможно да се изменя изображението върху платното! Глупава история, която ще разсмее Базил, като му я разкаже някой ден.
И все пак колко живо беше впечатлението му! Отначало в сумрака, а после при ясната утринна светлина той бе видял този белег на жестокост около усмихнатите устни. Дориан почти се страхуваше от момента, когато камериерът ще излезе от стаята. Знаеше, че щом остане сам, веднага ще започне да разглежда портрета и се боеше, че ще се увери в онова, което засега му се струваше илюзорно. Когато камериерът му поднесе кафето и цигарите и се обърна, за да излезе, Дориан изпита неудържимото желание да му каже да остане. Когато вратата се затваряше зад него, той го повика обратно. Камериерът застана в очакване на нарежданията му. Около минута Дориан го гледа мълчаливо.
— За никого не съм у дома, Виктор — каза той с въздишка.
Камериерът се поклони и излезе.
Дориан стана от масата, запали цигара и се отпусна на една богато отрупана с възглавници кушетка, която се намираше точно срещу паравана. Параванът беше старинен, от позлатена испанска кожа, пищно украсена с ярки рисунки в стил Луи XIV. Дориан се вглеждаше внимателно в него и се питаше дали е трябвало да прикрива някога тайната на нечий друг живот.
Дали да го отмести? Не е ли по-добре да не го пипа? Какъв смисъл имаше да узнава? Би било ужасно, ако портретът наистина се е изменил. Ако не е, значи, няма за какво да се безпокои. Но какво ще стане, ако по някаква злощастна случайност нечии чужди очи надникнат зад паравана и открият страшната промяна! Как ще постъпи, ако Базил Холуърд дойде и пожелае да види собственото си произведение? А Базил сигурно ще го стори. Не, трябва още веднъж да разгледа внимателно портрета, и то незабавно. Всичко друго ще бъде по-добро от това мъчително съмнение.
Той стана и заключи двете врати. Поне щеше да бъде сам, когато се вгледа в маската на своя позор. Отдръпна настрани паравана и застана лице срещу лице със себе си. Вярно беше. Портретът се бе изменил.
По-късно Дориан често си спомняше — и всеки път със същото учудване, — че отначало бе разглеждал портрета си с почти научен интерес. Струваше му се невероятно, че е възможно да стане подобна промяна. И все пак тя бе факт. Нима съществуваше някакво тайнствено родство между химическите атоми, които изграждаха формата и колорита на картината, и душата, която живееше в него? Възможно ли бе тези атоми да изразяват върху платното всички трепети на душата му, да материализират всичките му мечти? Или имаше друга, още по-страшна причина? Той потрепери от страх, върна се при кушетката, легна и се вгледа в картината с болезнен ужас.
Разбираше, че портретът вече бе направил нещо за него. Бе го накарал да осъзнае колко несправедлив и жесток е бил към Сибил Вейн. Не беше късно да се поправи грешката, Сибил все още можеше да стане негова жена. Измислената му егоистична любов към Сибил Вейн може би ще се превърне под нечие висше влияние в много по-благородно чувство, а портретът, нарисуван от Базил Холуърд, ще стане негов пътеводител в живота, ще бъде за него онова, което за някои е благочестието, за други — съвестта, а за всички нас — страхът пред бога. За угризенията на съвестта съществуват успокоителни средства, способни да приспят нравственото чувство. Но пред него стоеше явният символ на разложението, предизвикано от порока, вечният знак на разрухата, която хората причиняват на душата си.