Часът удари три, после четири, после четири и половина, а Дориан все още не помръдваше от мястото си. Той се опитваше да събере пурпурните нишки на живота си, да ги вплете в образ; да намери пътя си в червения лабиринт на страстите, в който бродеше. Не знаеше нито какво да прави, нито какво да мисли. Накрая отиде до бюрото и написа пламенно писмо до момичето, което довчера бе обичал, като го молеше да му прости, а себе си обвиняваше в безумие. Той изпълваше страница след страница с думи за горчивото си разкаяние и за парещата болка. В самообвинението винаги има наслада. Когато се обвиняваме сами, ние чувстваме, че никой друг няма право да ни вини. Опрощение ни дава не свещеникът, а самата изповед. Когато Дориан завърши писмото, той се почувства опростен.
Внезапно на вратата се почука и отвън прозвуча гласът на лорд Хенри.
— Мило мое момче, трябва да те видя. Пусни ме веднага. Защо си се заключил така?
Отначало Дориан не отговаряше и не помръдваше от мястото си. Чукането обаче продължаваше и ставаше още по-настойчиво. Да, по-добре е да пусне лорд Хенри и да му обясни, че от днес ще започне нов живот, да се скара с него, ако се наложи, и да се разделят, ако раздялата се окаже неизбежна. Той скочи, бързо дръпна паравана пред портрета и отключи вратата.
— Много съжалявам за случилото се, Дориан — каза, влизайки лорд Хенри. — Но ти не бива да мислиш прекалено много за това.
— Имаш пред вид Сибил Вейн ли? — попита младежът.
— Да, разбира се — отвърна лорд Хенри, отпусна се в креслото и бавно свали жълтите си ръкавици. — От известна гледна точка това е ужасно, но ти нямаш никаква вина. Кажи, видя ли я след представлението?
— Да.
— Бях сигурен в това. И се скарахте, нали?
— Аз бях жесток, Хари, наистина жесток. Но сега вече всичко е наред. Никак не съжалявам за онова, което се случи. То ми помогна по-добре да опозная себе си.
— Много се радвам, Дориан, че го приемаш по такъв начин. Страхувах се, че ще те сваря потънал в угризения да скубеш прекрасните си къдрави коси.
— Минах вече през всичко това — каза Дориан, усмихна се и поклати глава, — сега съм напълно щастлив. Най-напред разбрах какво значи съвест. Тя няма нищо общо с онова, което си ми говорил. Тя е най-висшето начало, заложено у нас. Не се подигравай повече, Хари, поне пред мен! Искам да бъда добър. Не мога да понеса мисълта, че душата ми ще стане отвратителна.
— Великолепна артистична основа на етиката, Дориан! Поздравявам те! А с какво ще започнеш?
— Ще се оженя за Сибил Вейн.
— Ще се ожениш за Сибил Вейн ли? — възкликна лорд Хенри, стана и погледна удивено младежа. — Но, скъпи Дориан…
— Да, Хари, знам какво се каниш да кажеш. Нещо ужасно за брака. Не го казвай. Никога вече не говори пред мен подобни неща! Преди два дни аз помолих Сибил да стане моя жена. Няма да наруша думата си пред нея. Тя ще бъде моя жена.
— Твоя жена! Дориан!… Нима не си получил писмото ми? Написах го тази сутрин и го изпратих по слугата си.
— Твоето писмо? О, да, спомням си! Още не съм го прочел, Хари. Страхувах се, че ще съдържа нещо, което няма да ми хареса. Със своите парадокси ти режеш живота на парчета.
— Значи, още нищо не знаеш?
— Какво искаш да кажеш?
Лорд Хенри направи няколко крачки из стаята, после седна до Дориан Грей, хвана двете му ръце и ги стисна здраво.
— Дориан — каза той, — в моето писмо… не се плаши… ти съобщавах, че Сибил Вейн е мъртва.
Болезнен вик се изтръгна от устата на младежа и като измъкна ръцете си от ръцете на лорд Хенри, той скочи на крака.
— Мъртва? Сибил мъртва? Това не е вярно! Това е страшна лъжа! Как си позволяваш да ми го кажеш?
— Самата истина е, Дориан — каза сериозно лорд Хенри. — Съобщават го всички сутрешни вестници. Писах ти да не приемаш никого, преди да дойда аз. Сигурно ще има следствие, а ти не бива да се забъркваш в тази история. В Париж подобни произшествия създават на човека известност. Но в Лондон има все още много предразсъдъци. Тук никога не бива да се дебютира със скандал. Скандалът трябва да се използува в по-късни години, когато трябва да пробудим интерес към себе си. Надявам се, че в театъра не знаят името ти? Ако не го знаят, всичко е наред. Някой видя ли те, когато влизаше в гримьорната й? Това е много важно.