— Коя е тя, Хари? — попита младежът разсеяно.
— О, най-очевидната от всичките — да отнемеш нечий чужд любовник, когато изгубиш своя. В доброто общество това винаги реабилитира една жена. Но наистина, Дориан, колко различна трябва да е била Сибил Вейн от всички жени, които обикновено срещаме. Намирам в нейната смърт нещо много красиво. Радвам се, че живея във век, когато все още се случват подобни чудеса. Те те карат да вярваш в реалността на неща, с които всички си играем, неща, като увлечение, страст, любов.
— Аз бях ужасно жесток към нея. Забравяш това.
— Боя се, че жените ценят жестокостта, откритата жестокост, повече от всичко друго. Те имат изумително примитивни инстинкти. Ние ги еманципирахме, но въпреки това те си останаха робини, които търсят своите господари. Обичат някой да властва над тях. Сигурен съм, че си бил великолепен. Никога не съм те виждал истински разгневен, но мога да си представя как гневът е подчертавал красотата ти. И освен това онзи ден ми каза нещо, което тогава ми се стори съвсем нереално, но сега разбирам, че е било вярно и именно в него е ключът към всичко.
— Какво беше то, Хари?
— Ти ми каза, че Сибил Вейн олицетворява за теб всички романтически героини — че една вечер е Дездемона, а на другата — Офелия, че ако умира като Жулиета, възкръсва като Имогена.
— Сега тя вече никога няма да възкръсне — прошепна младежът и закри лице с ръцете си.
— Не, никога няма да възкръсне. Тя изигра последната си роля. Но ти трябва да гледаш на тази самотна смърт в бедната гримьорна като на странен, зловещ откъс от някаква трагедия от епохата на Джеймз I, като на удивителна сцена от Уебстър, Форд или Търнър. Сибил никога не е живяла в реалността и затова не можем да кажем, че е умряла. Поне за теб тя винаги е била една мечта, видение, прелитащо през драмите на Шекспир, за да ги направи още по-прекрасни със своето присъствие, инструмент, чрез който музиката на Шекспир е звучала още по-богато и по-радостно. В момента, когато се докосна до истинския живот, тя го погуби и той я погуби нея, затова тя си отиде. Оплаквай Офелия, ако желаеш! Посипи си главата с пепел от скръб по удушената Корделия! Проклинай небето заради смъртта на дъщерята на Брабанцио! Но не проливай напразно сълзи за Сибил Вейн. Тя беше по-малко реална от всички тях.
Настъпи мълчание. Вечерният мрак изпълваше стаята. Откъм градината сенките безшумно се промъкваха на сребърните си крачка. Изнемощели, цветовете на околните предмети избледняваха.
След известно време Дориан Грей вдигна глава.
— Ти ми обясни какво представлявам, Хари — прошепна той с въздишка на облекчение. — Аз чувствах всичко, което ти каза, но някак се страхувах от него и не можех да си го обясня. Колко добре ме познаваш. Но нека не говорим повече за случилото се. То беше едно прекрасно преживяване. Това е всичко! Питам се, дали животът ще ми поднесе нещо, също толкова прекрасно?
— Животът ще ти поднесе всичко, Дориан. Няма нищо, което ти с твоята необикновена красота да не си в състояние да постигнеш.
— Но представи си, Хари, ще дойде време, когато ще се превърна в изнемощял набръчкан старец. И тогава?.
— О, тогава — каза лорд Хенри, като стана да си върви, — тогава ще трябва да се бориш за всяка своя победа. А сега те сами идват при теб. Не, ти си длъжен да съхраниш красотата си. Живеем във век, когато хората четат прекалено много, за да бъдат умни, и мислят прекалено много, за да са красиви. Иска ми се ти да бъдеш пощаден. А сега е най-добре да се облечеш и да вървим в клуба. И без това вече доста закъсняхме.
— Мисля да дойда направо в операта, Хари. Чувствам се твърде уморен, за да ям. Кой е номерът на ложата на сестра ти?
— Двайсет и седми, струва ми се. На първи балкон.
Ще видиш името й на вратата. Аз обаче съжалявам, че няма да дойдеш да вечеряме.
— Нямам сили — уморено каза Дориан. — Но съм ти безкрайно задължен за всичко, което ми каза. Ти наистина си най-добрият ми приятел. Никой не ме е разбирал така.
— Ние сме едва в началото на нашето приятелство, Дориан — отвърна лорд Хенри, като стисна ръката му. — Довиждане. Надявам се да те видя преди девет и половина. Не забравяй, че пее Пати.
Когато затвори вратата след него, Дориан позвъни и след няколко минути Виктор се появи с лампите и спусна транспарантите. Дориан с нетърпение го чакаше да си отиде. Струваше му се, че камериерът се бави безкрайно.