Щом той си излезе, Дориан изтича до паравана и го дръпна настрани. Не, допълнителна промяна в портрета нямаше. Очевидно новината за смъртта на Сибил Вейн бе стигнала до него, преди самият Дориан да я бе узнал. Той реагираше на събитията в мига, в който те се случваха. Отблъскващата жестокост, която бе загрозила изящните очертания на устните, се е появила несъмнено в момента, когато момичето е изпило отровата. Или може би портретът е равнодушен към последствията? Може би той само отразява онова, което става в душата му? Дориан размишляваше и се надяваше, че някога с очите си ще види как се извършва промяната. Тази мисъл го накара да потръпне.
Горката Сибил! Каква невероятна съдба! Тя често бе изобразявала смъртта на сцената. И накрая Смъртта я бе докоснала и я бе отнесла със себе си. Как ли е изиграла тя тази ужасна последна сцена? Дали, умирайки, го е проклинала? Не, тя бе умряла от любов към него. Отсега нататък той ще гледа на любовта като на светиня. Тя бе изкупила всичко, като бе принесла в жертва живота си. Той няма повече да си спомня за страданието, което тя го бе накарала да преживее през онази ужасна вечер в театъра. Ще си спомня за нея само като за един прекрасен трагически образ, появил се на сцената, за да разкрие великата същност на Любовта. Прекрасен трагически образ! Сълзи изпълниха очите му при спомена за детския израз на лицето и, за очарователните й жестове, за плахата й, трепетна грация. Той бързо ги изтри и отново погледна портрета.
Чувстваше, че е дошло времето да направи своя избор. Или изборът му вече бе направен? Да, животът бе решил това вместо него — животът и неговото собствено любопитство към живота. Вечна младост, неограничена страст, изтънчени тайни наслаждения, необуздани радости и още по-необуздани прегрешения — ето какво го очакваше. А портретът щеше да носи бремето на неговия позор.
Изпита болка при мисълта, че красивото лице на платното ще се обезобрази. Веднъж, с хлапашки присмех към Нарцис, той бе целунал или се бе направил, че целува тези изрисувани устни, които сега му се усмихваха така жестоко. Сутрин след сутрин бе седял пред портрета, любувайки се на красотата му, почти влюбен в него — както му се струваше понякога. Дали всяко настроение, на което би се поддал, ще предизвиква промени в портрета? Дали той щеше да се превърне в нещо отвратително и противно, което трябва да се заключи в някоя стая, далеч от слънчевата светлина, позлатявала толкова често красивите къдри? Колко жалко! Колко жалко!
За миг му мина мисълта да се помоли тази ужасна връзка между него и картината да се прекъсне. По негова молба портретът се бе променил; може би в отговор на нова молба би престанал да се променя. И все пак кой — ако поне малко познава Живота — би се отказал от възможността да остане винаги млад, колкото и нереална да е тази възможност, каквито и съдбоносни последици да води след себе си? Пък и имаше ли той власт над това? Дали наистина по негова молба се бе извършила тази смяна на ролите? Дали в основата не стоеше някаква неизвестна научна причина? Ако мисълта може да оказва влияние на живия организъм, не би ли могла да оказва влияние и върху мъртвата, неодушевена материя? Нещо повече, не би ли могло и без участието на мисълта или на съзнателното ни желание неща, които са извън нас, да вибрират в унисон с нашите настроения и страсти, атомът да зове атома към някаква тайна любов или необяснимо привличане? Всъщност причината беше без значение. Той няма вече да изкушава с молитва никакви страшни сили. Ако портретът трябва да се променя, нека се променя. Защо да се задълбочава прекалено в това?
Всъщност, би било истинско удоволствие да наблюдава промяната. Той ще има възможността да вниква и в най-тайните кътчета на съзнанието си. Този портрет ще бъде за него едно магическо огледало. Както му разкри красивата външност, така ще разкрие и душата му. Когато зимата докосне портрета, самият Дориан ще се намира все още на вълнуващата граница между пролетта и лятото. И когато животът се отдръпне от лицето на изображението му, Дориан все още ще сияе с блясъка на своята младост. Нито един цветец от неговата хубост няма да повехне, жизнеността му няма да отслабне. Като гръцките богове, той ще бъде силен, бързоног и радостен. Има ли значение какво ще се случи с цветното изображение на платното? Той ще бъде невредим. А това е най-важното.
Усмихвайки се, Дориан придърпа паравана на предишното му място пред портрета и влезе в спалнята си, където го чакаше неговият камериер. Един час по-късно той беше вече в операта и лорд Хенри стоеше надвесен над креслото му.
ГЛАВА IX
Когато той закусваше на следващото утро, камериерът въведе в стаята Базил Холуърд.