— Ти имаш Хари — каза с тъга художникът.
— Хари ли? — възкликна младежът и звънко се засмя. — Хари пилее дните си, за да говори невероятни неща, а вечерите си — за да ги върши. Тъкмо такъв живот бих искал да водя и аз. Но все пак не мисля, че бих отишъл при Хари, ако изпадна в беда. По-скоро бих дошъл при теб, Базил.
— Ще ми позираш ли отново?
— Това е невъзможно.
— С отказа си проваляш изкуството ми, Дориан. Никой не среща два пъти идеала си. Малцина го срещат дори и веднъж.
— Не мога да ти обясня защо, Базил, но аз никога вече не бива да ти позирам. Има нещо фатално във всеки портрет. Той има собствен живот. Ще идвам при теб да пием чай. Това няма да бъде по-малко приятно.
— За теб, струва ми се, ще бъде дори по-приятно — прошепна със съжаление Холуърд. — А сега, довиждане. Съжалявам, че не ми позволи да видя портрета още веднъж. Но няма какво да се прави. Напълно разбирам какво е чувството ти към него.
Когато художникът излезе от стаята, Дориан Грей се усмихна. Горкият Базил! Той изобщо не подозираше истинската причина! И колко странно бе, че вместо да бъде принуден да разкрие собствената си тайна, той бе успял почти случайно да изтръгне тайната на приятеля си! Колко много неща му обясняваше тази необикновена изповед! Безсмислените пристъпи на ревност у художника, безумното обожание, пресилените славословия, минутите на странна сдържаност — сега той разбираше всичко това и изпитваше съжаление. Имаше нещо трагично в едно приятелство, така украсено от романтика.
Той въздъхна и позвъни. На всяка цена трябваше да скрие портрета някъде. Не биваше да се излага повече на риска да бъде узната тайната му. Безумие би било от негова страна да го остави дори и за час още в стая, до която всеки от приятелите му имаше достъп.
ГЛАВА X
Когато прислужникът влезе, той го изгледа втренчено и се запита дали не му е хрумнало да надникне зад паравана. Човекът чакаше напълно невъзмутимо разпорежданията му. Дориан запали цигара, отиде до огледалото и погледна в него. Виждаше отлично отражението на лицето на Виктор. То беше като маска, изразяваше само обичайната сервилност. Нямаше защо да се бои от него. И все пак добре е да бъде нащрек.
Говорейки много бавно, той му нареди да каже на икономката, че желае да я види, и след това да отиде до магазина за рамки и да помоли собственика незабавно да изпрати двама от работниците си. Стори му се, че когато излизаше от стаята, прислужникът погледна крадешком към паравана. Или това беше само плод на въображението му?
След няколко минути, облечена в черната си копринена рокля, със старомодни ръкавици без пръсти върху сбръчканите си ръце, в стаята се втурна мисиз Лийф. Той й поиска ключа от ученическата стая.
— От старата ученическа стая ли, мистър Дориан? — възкликна икономката. — Та тя е потънала цялата в прах! Трябва да наредя да я почистят и разтребят, преди да влезете в нея. Не бива да я виждате в този вид. Наистина не бива.
— Не искам да я разтребват, мисиз Лийф. Искам само ключа.
— Но, сър, вие целият ще се покриете с паяжини, ако влезете там. Не е отваряна близо пет години, всъщност откакто почина негова светлост.
Дориан се намръщи, когато тя спомена за покойния му дядо. Той бе съхранил ненавистно чувство към него.
— Няма значение — отвърна той. — Просто искам да видя стаята — нищо повече. Дайте ми ключа.
— Ей сега ще ви го дам, сър — каза старата жена, като прехвърляше с треперещи, несигурни пръсти голямата си връзка с ключове. — Ето го, веднага ще го сваля от връзката. Но нима се каните да се настаните там, сър, след като тук ви е толкова удобно?
— Не, не — отвърна сприхаво той. — Благодаря ви, мисиз Лийф. Свободна сте.
Тя се забави още малко, бъбрейки за някои дреболии в домакинството. Той въздъхна и й каза да се справи с нещата така, както намери за добре. Тя напусна стаята с грейнало лице.
Когато вратата се затвори, Дориан сложи ключа в джоба си и огледа стаята. Погледът му се спря на широка атлазена покривка, богато избродирана със злато — забележителен образец на венецианското изкуство от края на XVII век, който дядо му бе открил в някакъв женски манастир близо до Болоня. Да, с нея щеше да загърне портрета. Навярно тя често бе служила като покров за мъртъвци. Сега щеше да прикрива нещо, което също подлежеше на разложение, разложение, много по-страшно от онова, което предизвиква смъртта — нещо, което щеше да буди ужас, но никога нямаше да умре. Греховете на Дориан щяха да бъдат за нарисувания на платното образ онова, което са червеите за трупа. Те щяха да похабят красотата му, да унищожат очарованието му. Щяха да го осквернят и опетнят. Но портретът ще продължава да живее. Ще бъде вечно жив.