— Да, доста тежка е — измърмори Дориан, като отключваше вратата на стаята, която трябваше да съхрани странната тайна на живота му и да скрие душата му от чужди очи.
Не беше влизал тук повече от четири години — не, всъщност по-отдавна, откакто бе играл и си бе учил уроците в нея. Стаята беше голяма, просторна, специално устроена от покойния лорд Келсоу за малкия му внук, когото — поради необикновената му прилика с майка му, а също и поради други причини — той бе мразил и държал на разстояние. Дориан не откри никаква промяна в стаята. Тук беше огромният италиански сандък с фантастично изрисуваните стени и потъмнелите позлатени корнизи, в който той често се бе крил като момче. На мястото си беше и библиотеката с оръфаните му учебници. На стената зад нея висеше същият овехтял фламандски гоблен, на който доста избелели крал и кралица играеха шах в една градина, а край тях минаваха на коне група соколари и носеха качулатите птици на китките си. Колко добре си спомняше всичко! Всеки миг от самотното му детство изплува в паметта му, докато се оглеждаше наоколо. Той си спомни цялата чистота на детския си живот и с ужас си помисли, че именно тук трябва да скрие фаталния портрет. Колко малка представа бе имал той в онези отминали дни за всичко, което му предстои в живота!
Но в къщата нямаше по-защитено от любопитни очи място. Ключът беше у него и никой друг не можеше да влезе. Под пурпурния си покров изобразеното върху платното лице можеше да става жестоко, зло и порочно. Какво значение щеше да има това? Никой нямаше да го вижда. Самият той нямаше да го вижда. Защо трябваше да наблюдава отблъскващото падение на душата си? Нали запазваше младостта си — това беше достатъчно. Пък и нима не можеше да стане по-добър? Защо бъдещето трябваше непременно да бъде позорно? Не би ли могъл да срещне в живота си любов, която да го пречисти, да го защити от онези пороци, които вече се бяха загнездили в духа и в плътта му — онези странни, неприели още определена форма пороци, в чиято тайнственост се криеха тяхното обаяние и прелест. Може би някой ден жестокият израз ще изчезне от алените чувствени уста и той ще може да покаже на света шедьовъра на Базил Холуърд.
Не, това беше невъзможно. С всеки изминал час и всяка изминала седмица образът върху платното остаряваше. Той можеше да избегне грозотата на порока, но не и неминуемата грозота на старостта. Страните ще хлътнат или ще увиснат, бръчки ще пропълзят около избледняващите очи. Косите ще загубят блясъка си, устата му ще зейне или ще се отпусне в глупав израз, като устата на всички старци. Шията ще се сбръчка, студените ръце ще се покрият със сини жили, тялото ще се разкриви, както се бе разкривило тялото на дядо му, който бе така строг с него в детството му. Не, картината трябваше да остане скрита. Друг избор нямаше.
— Моля ви, внесете я вътре, мистър Хабърд — каза той уморено, като се обърна, — Съжалявам, че ви задържах толкова дълго. Замислих се за нещо друго.
— Винаги ми е приятно да си почина, мистър Грей — отвърна търговецът на рамки, който все още дишаше тежко. — Къде да я сложим, сър?
— О, където и да е. Ето тук. Не желая да я окачвам. Просто я облегнете на стената. Благодаря.
— Мога ли да погледна картината, сър?
Дориан трепна.
— Едва ли ще ви бъде интересно, мистър Хабърд — каза той, като не сваляше поглед от него. Беше готов да скочи отгоре му и да го повали на пода, ако той се осмелеше да вдигне пищната драперия, която скриваше тайната на неговия живот. — Не искам да ви бавя повече. Много съм ви задължен за любезността да дойдете лично.
— Няма защо, няма защо, мистър Грей. Винаги съм на вашите услуги, сър. — И мистър Хабърд затрополи надолу по стълбите, следван от помощника си, който погледна назад към Дориан с плаха възхита, изписана върху грозното му, грубовато лице. Никога досега не беше виждал толкова очарователен човек.
Когато шумът от стъпките им заглъхна, Дориан заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Сега се чувстваше сигурен. Никой нямаше да зърне това ужасно нещо. Ничии очи освен неговите нямаше да открият срама му.
Когато се върна в библиотеката, той видя, че часът е пет и че чаят вече е донесен. Върху черна масичка, богато инкрустирана със седеф — подарък от лейди Радли, съпругата на неговия опекун, красива, но болнава жена, която бе прекарала предишната зима в Кайро, — лежеше записка от лорд Хенри, а до нея една книга в леко окъсана жълта подвързия и със замърсени краища. Един брой от третото издание на „Сент Джеймз Газет“ бе оставен на подноса за чай, Очевидно Виктор се беше върнал. Дориан се питаше дали той не беше срещнал двамата мъже в преддверието когато те са напускали къщата, и дали не беше разбрал от тях защо бяха идвали. Той сигурно ще забележи отсъствието на картината — несъмнено вече го беше забелязал, докато беше подреждал приборите за чай. Параванът беше отдръпнат настрани и празното място на стената биеше на очи. Може би някоя нощ ще го види как се прокрадва по стълбите и се опитва да насили вратата на стаята. Колко ужасно е да имаш шпиони в дома си. Беше чувал за богати хора, които цял живот са били изнудвани от някой прислужник, прочел нечие писмо, подслушал разговор, задигнал визитна картичка, намерил под възглавницата изсушено цвете или късче смачкана дантела.