— Той си мисли, че са го попълзели червени мравки — каза със смях едната, когато Дориан минаваше покрай тях. Старецът я погледна ужасен и започна да хленчи.
В края на помещението имаше малка стълба, която водеше към полутъмна стая. Докато Дориан изкачваше бързо трите разнебитени стъпала, го лъхна тежкият мирис на опиум. Той пое дълбоко дъх и ноздрите му потръпнаха от удоволствие. Когато влезе вътре, някакъв млад човек с права руса коса, който се бе навел над една лампа, за да запали дългата си тънка лула, погледна към него и му кимна колебливо.
— Ти си тук, Ейдриън? — прошепна Дориан.
— Къде другаде да бъда? — апатично отвърна той. — Сега никой от приятелите ми не иска да разговаря с мен.
— Мислех, че си напуснал Англия.
— Дарлингтън не пожела да си помръдне пръста. Накрая брат ми плати сметката. Джордж също не ми говори… Но все ми е едно — добави той с въздишка. — Докато имаш тази отрова, не ти трябват приятели. Аз и без това имах прекалено много.
Дориан трепна и погледна към ужасяващите фигури, които лежаха в най-невероятни пози върху дрипавите постелки. Омагьосваха го сгърчените крайници, зиналите уста, изцъклените помътнели очи. Той знаеше в какъв странен рай страдаха те сега и какъв мрачен ад им откриваше тайната на някаква нова радост. Те се чувстваха по-добре от него. Той беше все още обзет от мислите си. Споменът, като някаква странна болест, разяждаше душата му. От време на време му се струваше, че вижда очите на Базил Холуърд, вперени в него. И все пак почувства, че не може да остане тук. Присъствието на Ейдриън Сингълтън го смущаваше. Искаше да бъде някъде, където никой не го познава. Искаше да избяга от себе си.
— Ще отида на другото място — каза той след кратка пауза.
— На пристанището ли?
— Да.
— Онази дива котка сигурно ще е там. Тук вече не я пускат.
Дориан сви рамене.
— До гуша ми дойде от влюбени жени. Жените, конте те мразят, са много по-интересни. Освен това и опиумът е по-добър.
— Съвсем същият е.
— На мен ми харесва повече. Ела да изпием нещо. Имам нужда от една чашка.
— Не ми се иска нищо — измърмори младият човек.
— Няма значение. Хайде, ела!
Ейдриън Сингълтън се надигна тежко и тръгна след Дориан към тезгяха.
Един метис с парцалива чалма и износено палто ги поздрави с противна усмивка и бутна към тях бутилка бренди и две чаши. Жените се промъкнаха боязливо към тях и се опитаха да заговорят. Дориан им обърна гръб и тихо каза нещо на Ейдриън Сингълтън.
Кисела усмивка се появи върху лицето на едната от жените.
— Много сме горди тази вечер — подигравателно каза тя.
— За бога, не ми говорете — извика Дориан и тропна с крак. — Какво искате? Пари? Ето! Само не ми говорете!
Две червени искрици припламнаха за миг в мътните и безжизнени очи на жената, но веднага угаснаха. Тя тръсна глава и събра монетите от тезгяха с жадни пръсти. Приятелката й я гледаше завистливо.
— Няма смисъл — въздъхна Ейдриън Сингълтън. — Не желая да се върна обратно. Какъв смисъл има? Тук съм напълно щастлив.
— Ще ми пишеш, ако имаш нужда от нещо, нали? — каза Дориан след кратка пауза.
— Може би.
— А сега, лека нощ!
— Лека нощ — отвърна младият човек, изкачи стъпалата и избърса пресъхналата си уста с носната си кърпа.
Дориан тръгна към вратата. Върху лицето му бе изписана болка. Когато дръпна завесата, противен смях се изтръгна от устата на жената, която беше взела парите.
— Ето, отива си съдружникът на дявола! — извика с дрезгав глас тя.
— Махай се от очите ми и не смей да ме наричаш така! — отвърна той.
Тя щракна с пръсти и изкрещя подире му:
— Искаш да те наричат Чаровния принц, така ли?
Задрямалият моряк скочи на крака и се огледа диво наоколо. До ухото му достигаше шумът от затварянето на външната врата. Той се втурна навън.
Дориан Грей бързо тръгна покрай кея под ръмящия дъжд. Срещата с Ейдриън Сингълтън неочаквано го беше развълнувала и той се питаше дали носи отговорност за провалянето на този млад живот, както му бе казал с оскърбителен упрек Базил Холуърд. Той прехапа устни и за няколко мига в очите му се задържа тъга. Но в края на краищата какво го засягаше това? Животът е твърде кратък, за да поемаш върху плещите си товара на чуждите грешки. Всеки човек живее свой собствен живот и плаща със своя цена за него. Жалко е само, че много често изплащаме една единствена грешка. Изплащаш, изплащаш и няма край. В своите отношения с човека съдбата никога не приключва сметките си.