Има моменти, както твърдят психолозите, когато влечението към греха или към това, което хората наричат грях, така завладява човека, че всяка фибра на тялото му, всяка клетка на мозъка се подчиняват на първични инстинкти. В такива моменти мъже и жени губят власт над волята си. Те вървят към своя страшен край като автомати. Лишени са от избор, съвестта им е или мъртва, или живее само колкото да усили привлекателността на бунта и прелестта на неподчинението. Защото в основата на всички грехове, както не се уморяват да ни напомнят теолозите, лежи неподчинението. И Сатаната, този горд дух, този предвестник на злото, е бил изгонен от небето заради неподчинение.
Безразличен към всичко, погълнат само от мисълта за злото, с покварено съзнание и жадуваща за бунт душа, Дориан крачеше бързо напред, но в момента, когато сви настрани в тъмния проход, който обикновено съкращаваше пътя до свърталището с лоша слава, към което отиваше, той изведнъж усети, че някой го сграбчва за раменете и преди да има време да се защити, се намери притиснат до стената и една груба ръка го стисна за гърлото.
Той започна отчаяно да се бори за живота си и с огромно усилие успя да откопчи все по-силно впиващите се в гърлото му пръсти. В следващия миг чу прищракването на револвер и видя лъскавото му дуло, насочено право към главата му, и тъмния силует на нисък, набит човек, който го гледаше втренчено.
— Какво искаш? — дишайки тежко, попита Дориан.
— Стой мирно! — отвърна човекът. — Ако мръднеш, ще те застрелям.
— Ти си луд? Какво съм ти направил?
— Ти погуби живота на Сибил Вейн, а Сибил Вейн беше моя сестра. Тя се самоуби. Знам, че ти си виновен за смъртта й. Заклех се, че ще те убия. Търся те от години. Нямах никаква следа. И двамата, които можеха да те опишат, бяха мъртви. Не знаех нищо за теб освен галеното име, с което тя те наричаше. Случайно го чух тази нощ. Покай се пред бога, защото сега ще умреш.
Дориан Грей премаля от страх.
— Аз изобщо не съм я познавал — промълви със заекване той. — Никога не съм чувал за нея. Ти си луд!
— По-добре си признай греха, защото ще умреш сега и това е така вярно, както е вярно, че се наричам Джеймз Вейн.
Моментът беше ужасен. Дориан не знаеше какво да каже и какво да направи.
— На колене! — изрева човекът. — Давам ти една минута, за да се покаеш — не повече! Тази нощ ще отплувам за Индия, но първо трябва да си свърша работата. Една минута, не повече!
Дориан отпусна изнемощял ръце. Скован от страх, той не знаеше какво да направи. Изведнъж безумна надежда проблесна в съзнанието му.
— Чакай! — извика той. — Колко време е изминало, откакто е умряла сестра ти? Бързо ми кажи!
— Осемнайсет години — отвърна човекът. — Защо ме питаш? Какво значение имат годините?
— Осемнайсет години! — изсмя се Дориан с нотка на тържество в гласа. — Осемнайсет години! Заведи ме под лампата и виж лицето ми!
Джеймз Вейн се поколеба за миг, не разбирайки какво означава това, после сграбчи Дориан Грей и го измъкна от прохода.
Светлината на слабия и олюляван от вятъра пламък на фенера беше все още достатъчна, за да повярва Джеймз Вейн, че се е заблудил, тъй като лицето на човека, когото се бе канил да убие, притежаваше цялата свежест на юношеството и неопетнената чистота на младостта. Едва ли можеше да му се дадат двайсет години; не изглеждаше по-възрастен, отколкото е била сестра му, когато се бяха разделили преди толкова много години. Явно беше, че не е възможно този човек да е разбил живота й.
Джеймз Вейн пусна жертвата си и залитайки, се отдръпна назад.
— Боже мой! Боже мой! — извика той. — А аз щях да те убия!
Дориан Грей въздъхна дълбоко.
— Ти едва не извърши ужасно престъпление — каза той, като го погледна строго. — Нека това ти послужи за предупреждение, че човек не бива сам да отмъщава.
— Простете ми, сър — прошепна Джеймз Вейн, — заблудих се. Една случайна дума, която чух в онова проклето свърталище, ме насочи по погрешна следа.
— Най-добре си върви и скрий някъде този револвер, за да не си навлечеш беля — каза Дориан Грей, обърна се и бавно тръгна по улицата.
Джеймз Вейн стоеше ужасен на тротоара. Трепереше от глава до пети. След малко една тъмна сянка, която се прокрадваше покрай влажната стена, излезе на светлината и безшумно се приближи до него. Той усети, че някаква ръка докосва рамото му и погледна стреснато назад. Беше една от жените, които бяха стояли край тезгяха.