— Флиртуваш доста дръзко с него — каза лорд Хенри на братовчедка си. — Но се пази. Той е много обаятелен.
— Ако не беше обаятелен, нямаше да има битка.
— Значи, елин срещу елин?
— Аз съм на страната на троянците. Те са се сражавали за една жена.
— Но са били победени.
— Има и по-лоши неща от пленничеството — отвърна тя.
— Ти галопираш с отпуснати поводи.
— Бързината дава живот — беше отговорът.
— Ще си го запиша тази вечер в дневника.
— Кое?
— Че изгорилата се пеперудка отново се стреми към огъня.
— Аз дори не съм опърлена. Крилата ми са невредими.
— Ти ги използуваш за всичко друго освен за летене.
— Смелостта е преминала от мъжете в жените. Това е ново усещане за нас.
— Имаш съперница.
— Коя е тя?
Той се засмя и прошепна:
— Лейди Нарбъро. Тя го обожава.
— Събуждаш у мен опасения. Увлечението по античността е опасна за нас, романтиците.
— Романтици! Ти си служиш само с научни методи.
— Мъжете са ни учили.
— Но не са успели да проучат вас — жените.
— Опиши ни като пол — каза тя предизвикателно.
— Сфинксове без загадки.
Тя го погледна усмихнато.
— Колко се бави мистър Грей! Да отидем да му помогнем. Не съм му казала какъв ще бъде цветът на роклята ми.
— О, ти трябва да си подбереш рокля според цветята му.
— Това би било предварителна капитулация.
— Романтичното изкуство започва с връхната си точка.
— Трябва да си запазя възможност за отстъпление.
— Като партите ли?
— Те са намерили спасение в пустинята. Аз не мога да направя това.
— На жените не винаги им се предоставя избор — отвърна той, но едва бе успял да завърши фразата си, когато от отдалечения край на зимната градина се дочу сподавен стон, последван от глухия шум от падането на нещо тежко. Всички скочиха. Херцогинята застина от ужас. Лорд Хенри, също изплашен, се втурна сред люлеещите се клони на палмите и намери Дориан Грей, паднал по очи върху облицования с плочки под в дълбок припадък.
Веднага го пренесоха в синия салон и го сложиха да легне на едно канапе.
След малко той дойде на себе си и огледа смаян стаята.
— Какво се е случило? — попита той. — О, да, спомням си. В безопасност ли съм тук, Хари? — и започна да трепери.
— Скъпи Дориан — отвърна лорд Хенри. — Ти просто припадна. Това е всичко. Навярно си се преуморил. По-добре не идвай на вечеря. Аз ще се погрижа за гостите.
— Не, ще дойда — каза Дориан, като се изправи с усилие. — Предпочитам да дойда. Не бива да оставам сам.
Той отиде в стаята си и се преоблече. На масата беше необикновено весел и безгрижен, но от време на време потръпваше от ужас, като си спомняше притиснатото като бяла носна кърпа към прозореца на зимната градина бледо лице на Джеймз Вейн, който го наблюдаваше.
ГЛАВА XVIII
На другия ден той не излезе от къщата и по-голямата част от времето прекара в своята стая, обладан от безумен страх пред смъртта и напълно безразличен към живота. Мисълта, че го преследват, че го следят, че му готвят клопка, го подтискаше. Достатъчно бе лек полъх да помръдне тежките завеси и той целият се разтреперваше. Сухите листа, които вятърът навяваше върху железните решетки на прозорците, му напомняха за неосъществените му решения и будеха безсмислени разкаяния. Щом затвореше очи, той виждаше как морякът наднича през запотеното стъкло и страхът с нова сила сграбчваше сърцето му.
Но може би само собственото му въображение бе извикало сянката на отмъщението от глъбините на нощта и бе оживило пред очите му образа на възмездието! Истинският живот е един хаос, но във въображението винаги има безпощадна логика. Именно въображението буди угризенията на съвестта за извършените престъпления. Именно то рисува пред очите отблъскващите последици от тях. В реалния свят злото не се наказва, а и доброто не се възнаграждава. Успехът съпътства силния, несполуката преследва слабия. Това е всичко. Пък и ако някой непознат е бродил около къщата, слугите или пазачите биха го видели. Ако в цветните лехи градинарите бяха открили стъпки, щяха да му съобщят. Да, това беше само плод на въображението. Братът на Сибил Вейн не беше дошъл да го убие. Той е отплавал на своя кораб, за да го погълнат някъде студените зимни вълни. От него поне нямаше защо да се бои. Та този човек не знаеше и не можеше да знае кой е той. Маската на младостта го бе спасила.
И все пак, дори ако това беше само илюзия, колко страшно е да си помислиш, че съвестта може да извиква такива ужасни призраци, да им дава видима форма и да ги кара да се движат пред теб! И какъв би бил животът му, ако ден и нощ сенките на неговите престъпления ще надничат мълчаливо от ъглите, ще му се подиграват от тайни места, ще шептят на ухото му, докато вечеря с приятели, и ще го будят нощем с ледени пръсти! Само при тази мисъл той пребледня от ужас и му се стори, че въздухът около него сякаш става по-хладен. О, какво безумие го бе накарало да убие приятеля си! Колко страшен бе споменът за тази сцена! Той я виждаше отново. Всяка ужасна подробност оживяваше пред него и му изглеждаше още по-ужасна. От тъмната пещера на Времето се надигаше окървавеният образ на неговия грях. Когато лорд Хенри влезе да го види в шест часа, свари го да плаче сърцераздирателно.