— Средство да си доставиш необикновени усещания? А нима ти мислиш, че човек, който веднъж е извършил убийство, може да повтори престъплението си? Моля те, не ми казвай такова нещо!
— О, всичко се превръща в удоволствие, ако се върши често — възкликна лорд Хенри и се засмя. — Това е една от най-важните тайни на живота. Според мен обаче, убийството е една голяма грешка. Човек никога не бива да върши нещо, за което не може да разказва след вечеря. Но хайде да оставим на мира горкия Базил. Бих искал да вярвам, че наистина е имал такъв романтичен край, какъвто ти предполагаш, но не мога. По-скоро си мисля, че е паднал в Сена от някой автобус и че кондукторът е потулил произшествието. Да, мисля, че такъв е бил краят му. Представям си го как лежи под онези мътнозелени води. Над него плават тежки баржи, а в косите му са се заплели водорасли. Знаеш ли, той вече не беше способен да създаде нищо голямо. През последните десет години творческата му сила отслабна.
Дориан въздъхна, а лорд Хенри стана, прекоси стаята и започна да гали главата на един явайски папагал — рядко срещана, голяма птица със сиви пера, с розова качулка и розова опашка, — който се люлееше на една бамбукова пръчица. Когато тънките изящни пръсти на лорд Хенри го докоснаха, той спусна белите си сбръчкани клепачи над черните си, лъскави като стъкло очи и започна още по-силно да се олюлява напред-назад.
— Да — продължи той, като се обърна и извади от джоба си носна кърпа, — творческата му сила отслабна. Той сякаш загуби нещо. Загуби идеала си. Когато приятелството ви свърши, той престана да бъде голям художник. Какво ви раздели? Предполагам, че ти е досаждал. Ако е така, той никога не би ти го простил. Това е присъщо на скучните хора. Впрочем, какво стана с онзи прекрасен твой портрет, който той нарисува?. Струва ми се, че не съм го виждал от завършването му. О, да, спомням си, ти ми беше казал преди години, че си го изпратил в Селби и че бил изгубен или откраднат по пътя. Не успя ли да го намериш? Колко жалко! Наистина беше един шедьовър. Помня, че исках да го купя. И съжалявам, че не го купих. Този портрет беше сътворен в най-добрия период от творчеството на Базил. След това изкуството му се превърна в онази странна смесица от бездарие и добри намерения, която дава право на всеки рисувач да се нарича типичен английски художник. Ти даде ли обявление, че се е загубил? Трябвало е да дадеш.
— Не помня? — каза Дориан. — Струва ми се, че дадох. Но никога не съм го харесвал истински. Съжалявам, че изобщо позирах за него. Споменът за цялата история ми е неприятен. Защо заговори за портрета? Той винаги ми е напомнял ония странни стихове от една пиеса, струва ми се „Хамлет“… как бяха точно?…
— Да, ето как го виждах аз.
Лорд Хенри се засмя.
— Ако човек се отнася към живота артистично, умът му заменя душата — отвърна той, като се отпусна в едно кресло.
Дориан Грей поклати глава и изсвири тихо няколко акорда на пианото.
— „Или ти само си портрет на скръб — повтори той, — лик без душа.“
Лорд Хенри се отпусна назад и го погледна с полу-притворени очи.
— Всъщност, Дориан — промълви той след малко, — каква полза има човек да спечели целия свят, ако — как беше по-нататък? — загуби душата си?
Музиката внезапно спря, Дориан Грей трепна и погледна втренчено приятеля си.
— Защо ми задаваш този въпрос, Хари?
— Драги мой — каза лорд Хенри, като вдигна учудено вежди, — зададох ти го, защото мислех, че можеш да ми дадеш отговор. Нямах нищо друго пред вид. Миналата неделя вървях през парка и недалеч от Мраморната арка се бе събрала малка тълпа от бедно облечени хора, които слушаха някакъв жалък уличен проповедник. Когато наближих, чух как той прочувствено зададе този въпрос на слушателите си. Това ми се стори доста драматично. Лондон е пълен е такива странни зрелища. Дъждовен неделен ден, недодялан християнски проповедник с мушама, кръг от болнави бледи лица под разкривен покрив от отцеждащи се чадъри и една прекрасна фраза, хвърлена във въздуха от пронизителен истеричен глас… Всичко това, взето заедно, беше впечатляващо. Оттогава този въпрос стои в съзнанието ми. Помислих си да кажа на проповедника, че изкуството има душа, а човекът няма. Опасявах се обаче, че той няма да ме разбере.