— Не говори така, Хари. Душата е нещо напълно реално. Може да се купува, да се продава, да се разменя. Може да бъде покварена или да бъде спасена. Всеки от нас има душа. Знам го.
— Напълно ли си уверен в това, Дориан?
— Напълно.
— Ах, каква самозаблуда. Онова, в което си напълно сигурен, никога не е вярно. В това се крие фаталността на вярата, такъв е урокът, който ни дава любовта. Колко си мрачен! Не бъди така сериозен! Какво общо имаме ти и аз със суеверията на нашия век? Не, ние с теб отдавна не вярваме, че има душа. Изсвири ми нещо. Изсвири ми едно ноктюрно, Дориан, и докато свириш, ми разкажи как запази младостта си. Навярно имаш някаква тайна. Аз съм само с десет години по-възрастен от теб, а съм сбръчкан, похабен, пожълтял. Ти си прекрасен, Дориан. Никога не си бил по-очарователен от тази вечер. Напомняш ми за деня, когато се запознахме. Беше и стеснителен, и дързък, безкрайно интересен. Променил си се, разбира се, но не външно. Бих искал да ми кажеш тайната си. За да си върна младостта, съм готов на всичко, само да не трябва да правя някакво физическо усилие, да ставам рано и да бъда порядъчен. Младост! Нищо не може да се сравни с нея! Глупаво е да се говори за невежеството на младостта. Сега слушам с уважение единствено разсъжденията на по-младите от мен хора. Те са отишли далеч пред мен, животът им е разкрил най-последните си чудеса. А на възрастните винаги противореча. Правя го по принцип. Ако ги попиташ какво мислят за нещо, което се е случило вчера, те с голяма важност ще ти приведат мненията, които са били на мода през 1820 година, когато хората са носили дълги чорапи, вярвали са във всичко и от нищо не са разбирали. Колко хубаво е това, което свириш! Дали Шопен не го е писал в Майорка, докато морето е стенело край вилата и вълните са пращали солените си пръски чак до прозорците? Каква очарователна романтика има в тази пиеса! Щастие е, че ни е останало все пак едно неподправено изкуство! Не спирай! Тази вечер имам нужда от музика. Представям си, че ти си младият Аполон, а аз съм Марсий, който те слуша. Аз имам свои скърби, Дориан, за които дори ти нищо не знаеш. Трагедията на старостта не е в това, че старееш, а в това, че оставаш млад. Понякога сам се изненадвам от собствената си искреност. Ах, Дориан, колко си щастлив! Колко прекрасен е бил целият ти живот! Ти си отпивал големи глътки от всичко. Усетил си вкуса на гроздовите зърна с небцето си. Нищо не е останало скрито за теб. И всичко е минало през теб като звуци на приятна музика. Преживяното не те е засегнало. Останал си същият.
— Не съм същият, Хари.
— Не, същият си. Питам се: какъв ли ще бъде животът ти занапред? Не го разваляй със самоотречение. Сега си съвършен. Не се прави сам непълноценен. Ти нямаш никакви недостатъци. Не клати глава — знаеш, че е така. Не мами себе си. Животът не се ръководи от волята и намеренията ни. Животът е нерви, фибри и бавно изграждащи се клетки, в които зреят мисли и се раждат поривите на страстта. Чувстваш се сигурен в себе си. Мислиш се за силен. Но цветът на един предмет в някоя стая, утринното небе, особеният, обичан някога парфюм, който събужда смътни спомени, стих от забравена поема, която отново прочиташ, фраза от пиеса, която отдавна си престанал да свириш — това са нещата, от които зависи животът ни, уверявам те, Дориан. Браунинг го е написал някъде. Ние не владеем чувствата си. Има мигове, когато внезапно облъхналият ме аромат на бял люляк ме кара да преживявам отново някой от трепетните месеци на моя живот. Как бих искал да бъда на твоето място. Хората са ни порицавали и двамата, но теб винаги са боготворили. И винаги ще те боготворят. Ти си човекът, който нашият век търси и се страхува, че го е намерил. Радвам се, че нищо не си създал — не си изваял статуя, не си нарисувал картина, не си сътворил нищо извън себе си. Животът е бил твоето изкуство. Отдал си се на музиката. Изживяните дни са били твоите сонети.
Дориан стана от пианото и прокара ръка през косите си.
— Да, животът ми беше прекрасен, но аз не искам да продължа да живея така, Хари. И ти не бива да преувеличаваш моите достойнства. Не знаеш всичко за мен. Ако знаеше, дори и ти щеше да ми обърнеш гръб. Смееш се! Не се смей!
— Защо престана да свириш, Дориан? Върни се и ми изсвири отново ноктюрното. Погледни голямата меденожълта луна, която е надвиснала в сумрака. Тя чака да я очароваш и ако продължиш да свириш, ще се спусне по-близо до земята. Не искаш ли? Тогава да отидем в клуба. Прекарахме приятно тази вечер и трябва да я завършим приятно. В клуба ще бъде и един човек, който много иска да се запознае с теб — младият лорд Пул, по-големият син на Борнмът. Той вече копира твоите връзки и ме помоли да ти го представя. Много е приятен и ми напомня на теб.