— Дано не е така — каза Дориан с тъга в очите. — Уморен съм, Хари. Няма да дойда в клуба. Наближава единайсет, а ми се иска да си легна рано.
— Постой още малко! Никога не си свирил така хубаво, както тази вечер. Изпълнението ти беше прекрасно. Беше по-изразително от всеки друг път.
— Защото съм решил да стана по-добър — отвърна Дориан с усмивка — и вече съм малко променен.
— За мен ти не можеш да се промениш, Дориан — каза лорд Хенри. — Ние с теб винаги ще бъдем приятели.
— И все пак, някога ти ме поквари с една книга. Не мога да ти го простя, Хари. Обещай ми, че няма да даваш тази книга на никой друг. Тя е вредна.
— Скъпи приятелю, ти наистина започваш да морализираш. Скоро ще започнеш с ентусиазма на новопокръстен да предупреждаваш хората да не вършат греховете, които вече са ти омръзнали. Ти си прекалено очарователен, за да се занимаваш с това. Пък и е безполезно. Ние с теб сме такива, каквито сме, и не можем да бъдем други. И не е възможно да съм те покварил с някаква си книга. Изкуството не може да влияе върху поведението. То убива желанието за действие. Изкуството е възхитително безплодно. Хората наричат безнравствени ония книги, които им посочват собствената им безнравственост. Това е всичко. Но да не спорим сега за литература. Намини утре. В единайсет ще отида на езда. Можем да отидем заедно. А след това ще те заведа да обядваме е лейди Бранксъм. Тя е очарователна жена и иска да се посъветва с теб за някакви гоблени, които възнамерява да купи. Добре е да дойдеш. Или може би предпочиташ да обядваме с нашата малка херцогиня? Тя се оплаква, че изобщо не те вижда напоследък. Навярно Гладис ти е доскучала? Така си и мислех, че ще стане. Прекаленото й остроумие действа на нервите. Във всеки случай, бъди тук в единайсет.
— Държиш ли наистина да дойда, Хари?
— Разбира се. Паркът сега е великолепен. Струва ми се, че не е имало такъв люляк от годината, когато се запознах с тебе.
— Добре. Ще бъда тук в единайсет — обеща Дориан. — Лека нощ, Хари. — Когато стигна до вратата, той се поколеба за миг, сякаш искаше да каже още нещо. После въздъхна и излезе.
ГЛАВА XX
Беше прекрасна вечер, толкова топла, че той взе палтото си на ръка и дори не преметна копринения си шал около врата. Докато вървеше бавно към дома си, пушейки цигара, край него минаха двама млади мъже във вечерно облекло. Той чу как единият пошепна на другия: „Това е Дориан Грей.“ Спомни си колко приятно му бе по-рано да го сочат, да го гледат, да говорят за него. Сега му беше омръзнало да чува собственото си име. Голяма част от прелестта на малкото село, където напоследък бе ходил така често, се състоеше в това, че там никой не знаеше кой е. Неведнъж бе казвал на момичето, което бе подмамил да се влюби в него, че е беден и то му беше повярвало. Веднъж дори бе казал на Хети, че е порочен, а тя се бе засмяла и му бе отвърнала, че порочните хора винаги са много стари и много грозни. Какъв смях имаше тя! Също като песента на дрозд. И колко красива беше в своите памучни дрехи и широкополи шапки! Тя не знаеше нищо, но притежаваше всичко онова, което той беше загубил.
Когато се прибра, свари слугата си да го чака. Изпрати го да си легне, отпусна се на канапето и се замисли над нещата, които му бе казал лорд Хенри.
Дали е вярно, че човек никога не може да се промени? Изпитваше силен копнеж по неопетнената чистота на своето юношество, по своето „розовобяло“ юношество, както се бе изразил веднъж лорд Хенри. Дориан знаеше, че се е опетнил, че е развратил ума си и е подхранил е ужас въображението си. Знаеше, че влиянието му върху другите е било гибелно и че бе изпитвал от това жестока радост. Знаеше, че съзнателно бе опозорил живота на най-чистите и най-благородните от хората, с които се бе срещал. Но нима всичко това беше непоправимо? Нямаше ли повече надежда за него?
Ах! В какъв ужасен миг на гордост и себелюбие се бе помолил портретът да поеме върху себе си бремето на неговите дни, а той самият да запази неопетнен блясъка на вечната си младост! Цялото му падение се дължеше на това. Би било хиляди пъти по-добре, ако за всеки грях в живота си бе получавал веднага възмездие! Наказанието носи пречистване. Не „опрости греховете ни“, а „накажи ни за нашите злодеяния“ би трябвало да бъде молитвата на човека към един по-справедлив бог.
Огледалото с красива резбована рамка, което лорд Хенри толкова отдавна му бе подарил, лежеше на масата и белоногите амури се смееха, както преди. Той го взе в ръка, като в онази ужасна нощ, когато за първи път бе забелязал промяната в ужасния портрет, и с блуждаещи, замъглени от сълзи очи погледна в лъскавата му повърхност. Веднъж някой, който го бе обичал силно, му бе написал безумно писмо, което завършваше с идолопоклонническите думи: „Светът е променен, защото Вие сте създаден от слонова кост и злато. Очертанията на вашите устни пишат неговата нова история.“ Припомни си тези фрази и ги повтори многократно. После се отврати от красотата си, хвърли огледалото на пода и го натроши с крака си на сребърни късчета. Тъкмо красотата му го бе погубила. Красотата и младостта, която бе измолил. Ако не бяха те, животът му щеше да остане неопетнен. Красотата беше за него само една маска, а младостта — подигравка. Какво всъщност е младостта? Едно зелено, незряло време, време на повърхностни настроения и нездрави помисли. Защо беше се облякъл в нейната премяна? Младостта го бе провалила.