А убийството — цял живот ли щеше да го преследва? Вечно ли щеше да носи бремето на миналото? Дали наистина не трябва да си признае? Никога! Беше останало само едно-единствено доказателство срещу него. Самият портрет — това беше доказателството. Той ще го унищожи. Защо изобщо го бе задържал толкова дълго? По-рано му доставяше удоволствие да го наблюдава как се променя и старее. Напоследък обаче това бе престанало да го забавлява. Портретът го държеше буден нощем. Заминеше ли някъде, изпълваше го страх да не би нечии други очи да го зърнат. Той помрачи чувствата му. Самият спомен за него бе вгорчил много мигове радост. Беше се превърнал в негова съвест. Да, наистина бе негова съвест. Ще го унищожи. Огледа се наоколо и видя ножа, с който бе пронизал Базил Холуърд. Беше го почиствал многократно, докато по него не бе останало никакво петно. Сега беше чист и бляскав. Както бе убил художника, така щеше да убие и неговата творба, а заедно с това и цялата й същност. Ще убие миналото и когато то бъде мъртво, той ще бъде свободен. Ще убие този ужасен живот на душата и без неговите укори отново ще намери покой. Той сграбчи ножа и промуши с него портрета.
Чу се вик и шум от строполяване на нещо. Вик на агония, който беше толкова зловещ, че изплашените слуги се събудиха и наизлязоха от стаите. Двама господа, които минаваха по площада, се спряха и погледнаха към голямата къща. Продължиха пътя си и когато срещнаха участъковия полицай, се върнаха заедно с него. Полицаят позвъни няколко пъти, но никой не му отвори. Осветен беше само едни от прозорците на горния етаж. Останалата част от къщата тънеше в мрак. Като почака малко, полицаят се оттегли, притули се в един съседен вход и оттам започна да наблюдава.
— Чий е този дом? — попита го по-възрастният от двамата господа.
— На мистър Дориан Грей, сър — отвърна полицаят.
Господата се спогледаха, усмихнаха се подигравателно и отминаха. Единият от тях беше чичото на сър Хенри Аштън.
В къщата, в отделението за прислуга, се носеше тревожен шепот. Старата мисиз Лийф плачеше и кършеше ръце. Франсис беше блед като мъртвец.
След около четвърт час той повика кочияша и един от лакеите и тримата се качиха горе. Почукаха на вратата, но не получиха отговор. После извикаха. Цареше пълна тишина. Най-сетне, след като напразно се опитваха да насилят вратата, те се качиха на покрива и оттам се спуснаха на балкона. Прозорците лесно поддадоха. Резетата им бяха стари.
Когато влязоха в стаята, видяха на стената един прекрасен портрет на своя господар, който го представяше такъв, какъвто го бяха видели последния път — в цялото великолепие на неговата младост и красота. А на пода лежеше мъртъв човек във вечерни дрехи, със забит в сърцето нож. Лицето му беше сбръчкано, старо, отблъскващо. Едва след като разгледаха пръстените, познаха кой е той.