Дъщерята принадлежеше към онова съсловие — за нещастие така многобройно, — чието наличие вече би трябвало да разкъсва човешките сърца. Тя беше на прага още на детската възраст; от пръв поглед ставаше ясно, че беше от онези деца, родени и израснали в нищета и пороци, които не знаят какво е детство; тях никой не ги е учил да обичат и да се радват на майчината усмивка или да се боят от бащината строгост. Не познават и детските ласки, нито детската радост и невинност. От самото начало те са навлезли в суровата реалност и жестокост на живота и впоследствие е почти безнадеждно да се трогнат от неща, които биха събудили макар и за миг топли чувства в душите на обикновените хора, колкото и порочни да са. Безсмислено е да им говорите за майчините грижи, щастливите детски дни и веселите игри! Говорете им за глада и улиците, просията и камшиците, кръчмата, полицията, заложната къща — и те ще ви разберат.
Две-три жени стояха до решетката и разговаряха с посетителите, а голяма част от затворничките явно нямаха други близки освен онези свои стари познайници, заедно с които бяха попаднали в затвора. И така, преминахме бързо през двора, като спряхме само за малко вниманието си на вече описаните сцени, след което бяхме отведени по чиста и добре осветена стълба към една от килиите. В тази част на сградата те са няколко на брой, но описанието на една от тях е валидно за всички.
Помещението беше обширно, празно, с варосани стени, осветено, разбира се, от прозорците с изглед към вътрешната страна на затвора, но много по-светло и просторно от това, което човек би могъл да очакна в подобен случай. Имаше голяма камина с голяма чамома маса пред нея, около която бяха насядали на дьрвени пейки десет-дванадесет жени и се хранеха. Върху две от стените имаше полици, под тях на равни разстояния бяха забити големи куки, на които бяха закачени спалните дюшеци на затворничките, постелките и завивките бяха сгънати и вдигнати на полиците. Нощем дюшеците се свалят на пода — всеки един под куката, на която е окачен през деня, и по този начин помещението служи едновременно за дневна и спалня. Над камината висеше лист от дебел картон, а на него бяха залепени различни текстове от Светото писание, каквито имаше и по стените на стаята — по вид и формат приличаха на страници от школните книги. На масата имаше доволно количество телешка яхния и черен хляб; яденето беше в оловни чинии, излъскани до блясък, които, когато не се използуват, се подреждат грижливо върху лавицата.
Когато влязохме, жените бързо станаха и отидоха до камината. Всички бяха чисто облечени, много от тях бяха спретнати и нямаше нищо необикновено нито във вида, нито в поведението им. Една-две се захванаха отново с ръкоделието си, което по всяка вероятност бяха оставили, аа да се нахранят; други гледаха посетителите с равнодушно любопитство; трети се отдръпнаха в дъното на помещението, като че ли искаха да избягнат дори и случайните погледи на непознатите. Няколко възрастни ирландки от тази и от останалите килии, за които това не беше нещо ново, показаха пълно безразличие към присъствието ни и останаха прави до местата, от които току-що бяха станали — общото чувство сред жените обаче по време на краткия ни престой при тях беше на неудобство. Никоя от тях не пророни дума, в същност освен отговор-ничката, когато тъмничарят, който ни съпровождаше, й задаваше въпроси. Във всяка килия на женското отделение има отговорничка, поставена да следи за реда; подобен отговорник има и при мъжете. Това са затворници, избрани за добро поведение. Единствено те се ползуват с привилегията да спят на кревати и затова във всяко помещение има по един грубо скован нар. В двата края на сградата има по една тясна приемна, където докарват затворници и откъдето не ги пускат да излязат, преди да ги е прегледал лекарят на затвора. (След първото издание на нашия разказ правилата на затвора, отнасящи се до поведението на затворниците през деня, спането им през нощта, храненето им, както и други страни от затворническия правилник, бяха изменени — в повечето случаи към по-добро. Дори и самата сграда на затвора е променена. — Б. а.)
Върнахме се по мрачния коридор, по който бяхме дошли (и където впрочем има три-четири тъмни килии, в които настаняват непокорните затворници), за да ни заведат през едно тясно дворче в „училището“ — част от затвора, отредена за момчета под четиринадесетгодишна възраст. В една средна по големина стая, в която имаше принадлежности за писане и учебници, заварихме учителя с двама-трима ученици; останалите бяха доведени от съседното помещение, след което ги строиха в редица, за да ги разгледаме. Бяха всичко четиринадесет, някои с обувки, други боси; някои с престилки и без куртки, други с куртки и без престилки, а един почти без нищо. Всички без изключение, струва ни се, бяха осъдени за джебчийство — никога дотогава не бяхме виждали четиринадесет подобни личица. В цялата гледка нямаше нищо положително — нито един честен поглед, нито едно изражение, което да не говори за бесилото или каторгата. А що се отнася до неща като срам или разкаяние, за тях и дума не можеше да става. Очевидно момчетата бяха доста поласкани от факта, че някой си е направил труда да ги види; по всяка вероятност си мислеха, че сме пристигнали в Нюгейт като на зрелище, в което те са незаменима част, и всяко едно от тях изглеждаше толкова доволно и важно от „ролята“ си, като че ли самото му пребиваване тук беше изключителна заслуга. Никога не бяхме попадали на по-грозна гледка, защото никога до този момент не бяхме виждали подобни четиринадесет безнадеждно загубени същества.