Малко по-нататък, като продължение на сградата, в която се намират двете помещения, които току-що напуснахме, са килиите на смъртните. Влиза се по тясно мрачно стълбище, водещо към тъмен коридор, в който една печка с въглища хвърля зловеща светлина върху близките предмети и отделя нещо като топлина наоколо. Вратите на всички килии от етажа, през които единствено може да се влезе при тях, са от лявата страна на коридора. На трите етажа има три такива коридора с редици от килии, които по размер, вещи и вид са напълно еднакви. Преди произнасянето на окончателното решение в пет часа следобед извеждат всички осъдени на смърт затворници от общата дневна и ги затварят в тези килии, където остават до седем на другата сутрин, като им отпускат по една свещ до десет часа. Когато пристигне съдебното постановление за екзекуцията на някого, го затварят в единична килия, която напуска едва когато тръгне за ешафода. Позволява му се да се разхожда из двора, но по време на разходката, както и докато е в килията си, до него стои тъмничар, който никога и за нищо не го напуска.
Влязохме в първата килия. Това беше каменно помещение, осем фута дълго и шест широко, със скамейка в единия край, където имаше груба завивка, Библия и молитвеник. На стената имаше железен свещник, а високо в дъното — малко прозорче, пропускащо оскъдно количество въздух и светлина, които едва се промъкваха през двойния ред дебели кръстосани решетки. Други в килията нямаше.
Представете си състоянието на човека, който прекарва тук последната нощ от живота си. Крепят го някакви смътни и неопределени надежди за помилване, без да знае защо, и безумни представи за бягство — но как? Така отлитат, със скорост, невероятна за всеки друг освен за този обречен човек, трите дни, които са му дадени да се приготви за смъртта. Той вече е измъчил близките си с молби, отегчил е тъмничарите с увещания, отхвърлил е в трескавото си състояние нееднократните напътствия на духовния си утешител и след като илюзиите му вече са се разрушили и пред него се е изправила вечността, а зад гърба му е останал грехът, в момент, когато ужасът му от смъртта преминава почти в лудост и го е обзело непреодолимото усещане за безпомощност и безнадеждност, той е изтръпнал и безчувствен и няма нито мисли, нито сили да призове всевишния, единствено от когото може да моли за милост и прошка и пред когото единствено има смисъл да се разкайва.
Минават часове, а той все така със скръстени ръце седи на каменната пейка, безчувствен за бързо изтичащото време и за настоятелните молби на божия служител до него. Малко по малко свещта догаря, а мъртвешкият покой отвън и тропотът на някой преминаващ файтон, който единствено го нарушава и чието печално ехо заглъхва по улиците, му напомнят, че нощта лети. Камбаната на „Сейнт Пол“ гръмко отеква — един! Той чува; събужда се. Остават седем часа! Кръстосва с бързи крачки тясната килия, студени капки пот избиват на челото му от ужас и цялото му тяло започва да трепери в отчаяние. Седем часа! Свещеникът го отвежда с мъка да седне, той механично поема подадената Библия и се опитва да чете и слуша. Но не, мислите му не се подчиняват. Книгата е изпокъсана и мръсна от многото разлистване — като буквара, който е чел преди четиридесет години като ученик! Никога не се е сещал за него, след като го е захвърлил като дете, и въпреки това мястото, времето, стаята, дори момчетата, с които е играл, оживяват пред него, като че ли всичко е било вчера; някое забравено изречение или детска дума прозвучават в ушите му, като че ли ги е чул преди миг. Гласът на свещеника го връща към настоящето. Той чете строгите думи от Светото писание за опрощаване на каещите се и страшното проклятие над непреклонните. Осъденият пада на колене и събира длани за молитва. Шт! Какъв е този звук? Той скача на нозе. Не може да е вече два. Ето! Удари две четвърти, третата, четвъртата! Два е! Остават шест часа! Той не желае да слуша за покаяние. Шест часа покаяние за осем по шест години престъпления и грехове! Закрива с ръце лицето си и се хвърля на пейката.