Когато продължиха, луната вече бе изгряла. Имаше три пътеки, които често се пресичаха, но Гордън успяваше някак си да ги води във вярната посока, ориентирайки се по леда върху северната страна на стеблата на дърветата.
Три часа след залеза доближиха до развалините на малко селце.
— Айлахий. — Хедър познаваше мястото.
— Напуснато е — забеляза Гордън. Луната осветяваше призрачните постройки. Всичко, от къщата на барона до последната барака, изглеждаше пусто.
— Всички воини и робите са изпратени на север — обясни Марси. През последните няколко седмици бяха опразнени много села.
Гордън кимна.
— Бият се на три фронта. Маклайн хич не се шегуваше, че ще бъде в Кървалис през май. Трябва да превземе Уиламит или да умре.
Местността приличаше на лунен пейзаж. Навсякъде имаше фиданки, но само някои дървета бяха достатъчно високи. Гордън се досети, че това сигурно е едно от местата, където холнистите са се опитвали да въведат примитивно земеделие, изсичайки и подпалвайки гората. Но земята тук не беше плодородна както в долината на Уиламит. Явно експериментът се бе провалил.
Хедър и Марси се държаха за ръце и се оглеждаха страхливо, докато се движеха напред. Гордън не можеше да не ги сравни с Дина и нейните амазонки или с изпълнената с оптимизъм Аби. Тъмната епоха не е добро време за жените, помисли си Гордън. Дина беше съвсем права по този въпрос.
— Хайде да огледаме голямата къща — каза той. — Може да открием някаква храна.
Това вече привлече вниманието им. Те се затичаха пред Гордън към изоставеното имение с неговата висока ограда, заобикаляща здравата стара къща.
Когато ги настигна, момичетата бяха коленичили над две тъмни петна точно пред вратата. Гордън се дръпна, когато видя, че одират труповете на две големи немски овчарки. Явно стопанинът им не е можел да ги вземе със себе си в морското пътуване, помисли си той и му се повдигна. Без съмнение, местният барон тъгуваше повече за скъпоценните си животни, отколкото за робите, които щяха да измрат по време на масовото преселение към обетованата земя на север.
Месото миришеше доста отвратително. Гордън реши да изчака, надявайки се да открие нещо по-подходящо за ядене. Жените обаче не бяха толкова гнусливи.
До този момент бяха извадили късмет. Поне преследвачите им изглежда бяха завили на запад, далеч от посоката, накъдето се бяха запътили бегълците. Вероятно хората на генерал Маклайн вече бяха открили тялото на Джони, което ги е убедило още по-твърдо, че оцелелите са се насочили към морето.
Никой обаче не можеше да каже колко ще продължава да работи късметът им.
Малък поток се извиваше покрай изоставеното село. Гордън реши, че това не може да е нищо друго, освен южния приток на Коквил. Естествено, не ги чакаха никакви канута. А и по потока беше невъзможно да се пътува с лодка. Трябваше да продължат пеша.
Покрай източния бряг минаваше стар път, водещ в посоката, към която се стремяха. Въпреки очевидната опасност, нямаха друг избор, освен да тръгнат по него. Планините се издигаха пред тях и преграждаха всякакъв друг приемлив маршрут.
Поне щяха да се движат по-бързо, отколкото по калните пътеки, помисли си с надежда Гордън. Окуражаваше жените, като ги караше да поддържат равномерно темпо. Марси и Хедър не се оплакаха нито веднъж, нито успя да прочете в очите им дори намек за недоволство или укор. Гордън не можеше да си обясни откъде идваха тези кураж и сили, които ги караха да продължават напред километър след километър.
Всъщност не му беше ясно защо той самият продължава напред. Защо? За да живее в един мрачен свят, който изглеждаше неизбежен?
„Защо? — чудеше се той. — Аз ли съм последният оцелял идеалист от двайсети век?
Може би — отговори си сам на себе си. — Може би идеализмът наистина е болест, боклук, както се изрази Безоар.“
Джордж Поътън също беше прав. Няма никакъв смисъл да се бориш в името на Великите неща… за цивилизацията, например. Всичко, което направи, бе да накараш младите момчета и момичета да ти вярват — и да жертват живота си с безумни жестове, без да постигнат нищо.
Безоар беше прав. Поътън беше прав. Дори чудовището Нейтън Холн бе казал чистата истина за Бен Франклин и приятелчетата му конституционалисти — че са хванали на въдицата си толкова много хора, които им вярват. Демагози, пред които Химлер и Троцки са най-обикновени аматьори.
„… Ние приемаме тези истини за очевидни…“
Ха!
След това се появил Орденът на Цинцинат, измислен от офицерите на Джордж Вашингтон, които се заклели да останат на първо място фермери и граждани, а да бъдат войници, само когато страната им ги призове за това.