Пред пълните му със сълзи очи се появи публиката. Всички духове, които бе събрал в себе си, сега се облягаха по стените. Стори му се, че правят облози за негова сметка.
— … Да…вай… — обади се Циклоп от името на всички чрез святкащите въглени в огнището.
— Разкарай се! — гневно изсумтя Гордън, мъчейки се да прогони видението. Нямаше нито време, нито сили за губене в подобни игри. Пое въздух през зъби и се надигна с всички сили нагоре.
Този път стигна въжето, подгизнало и хлъзгаво от дъжда, и го хвана здраво с двете си ръце. Тялото му, свито като джобно ножче, се разтрепери от напрежение и болка, но Гордън не посмя да се пусне. Нямаше сили за нов опит.
Двете му ръце бяха заети. Нямаше с какво да се отвърже. Нямаше с какво да пререже въжето. „Нагоре — застави се той. — По-добре се опитай да се изправиш.“
Бавно започна да се изтегля нагоре. Мускулите му трепереха, сухожилията му заплашваха да се скъсат, гърдите и гърбът го боляха ужасно, но най-накрая се „изправи“ и се залюля като полилей над стаята.
Джони Стивънс му се хилеше. До него стояха Трейси Смит и другите разузнавачки и също се усмихваха, сякаш казваха: „Никак не е зле за един мъж“.
Обвит в свръхохладената си мъгла, Циклоп играеше на дама с пушещата печка на Франклин. Те май също го приветстваха.
Гордън се опита да достигне възлите, но от напрежението глезените така го заболяха, че едва не припадна отново. Наложи му се да се откаже.
„Не така“, поклати глава Бен Франклин. Великият манипулатор го гледаше над очилата си.
„Над… над…“ Гордън погледна нагоре към яката греда, на която беше завързано въжето.
Вдигна ръцете си и уви въжето около тях. „Правил си го в колежа“, насърчи се той и започна да се катери.
„Да. Но сега си стар.“
Сълзи течаха по бузите му, докато се катереше. При възможност си помагаше с колене. През замъгления му поглед духовете изглеждаха още по-реални.
— Давай, Гордън! — извика му Трейси.
Лейтенант Ван вдигна палец. Джони Стивънс и жената от Юджийн му се усмихваха окуражително. Сянката на скелета, облечен в шарена риза, му се ухили и също вдигна костеливия си палец. Върху голия череп се мъдреше синя фуражка с блестяща емблема.
Дори Циклоп спря да се заяжда, когато Гордън вложи всичките си сили за последния напън.
„Нагоре… — изстена той, хванал конопеното въже в борба с прегръдките на гравитацията. — Нагоре, жалък интелектуалец… Движи се или умри…“
Едната му ръка най-после стигна до гредата. Напъна се и постави и другата. И това беше всичко. Повече не можеше. Висеше на подмишниците си, неспособен да продължи по-нататък. През замъгления си поглед виждаше как призраците го гледат, разочаровани.
— О, вървете по дяволите! — извика им наум той. Нямаше сили дори да говори.
„… Кой ще се погрижи…“ — премигнаха въглените.
— Ти си мъртъв, Циклоп, всички сте мъртви! Оставете ме! — Гордън затвори очи, за да избяга от тях. Беше напълно изтощен.
Чак там, в тъмнината, забеляза един дух, който не беше изчезнал. Онзи, който бе използвал най-безсрамно и който му го връщаше със същото.
Нацията. Светът.
Лица… милиони лица проблясваха и изчезваха заедно със светлините под клепачите му… предадени и разсипани, но стремящи се с цялото си сърце…
… към Възстановените съединени щати…
… към Възстановения свят…
… към надеждата… към онази надежда, която упорито не желаеше да умира… която нямаше да умре… докато той бе жив.
Гордън беше поразен. Затова ли бе лъгал толкова дълго, затова ли бе разказвал приказки?… Защото самият той имаше нужда от тях? Защото не можеше без тях? Отговорът дойде самичък.
„Без тези мечти щях отдавна да съм мъртъв.“
Колкото и да беше странно, досега никога не бе разбирал това толкова ясно. Мечтата сияеше в тъмното — дори да не съществуваше никъде другаде във вселената, — подобна на бисер, на ярка перла в мрачното море.
Сякаш стоеше пред нея, обгърнат в пълна тъмнина. Сякаш я взе в ръка, поразен от светлината й. Перлата растеше. И вътре в нея се виждаха същества, които бяха нещо повече от хора.
Бъдещето приемаше форми около него, обгръщаше го, проникваше в сърцето му.
Когато отново отвори очи, Гордън откри, че лежи върху гредата, без да е в състояние да си спомни как се е добрал дотам. Седна и премигна, още невярващ на очите си. Имаше чувството, че от него във всички посоки се излъчва светлина, която минаваше през стените на полуразрушената постройка, като че ли тя беше илюзия.