Дина въздъхна и стисна здраво ръката му.
— Ти си тук. Ти си… Ти… — внезапно тялото й затрепера. — О, Гордън! Виждам… А ти?
Очите им се срещнаха. Видя в нейните онази светлина.
После всичко свърши.
— Да, видях — нежно й каза той, все още прегръщайки мъртвото й тяло. — Може би не толкова ясно като теб. Но също видях.
18.
В ъгъла на другата стая Хедър и Марси бяха заети с нещо, което Гордън не искаше да вижда.
Щеше да скърби по-късно. Точно в момента трябваше да свърши други неща. Например, да измъкне жените оттук. Изгледите за успех бяха съвсем нищожни, но ако стигнеха до Калахан, щяха да бъдат в безопасност.
Това беше достатъчно трудна задача, но имаше и други. Трябваше по някакъв начин да се добере до Кървалис и да се опита да извърши онова, което се очакваше от герой като него, според нелепите представи на Дина — да умре, защитавайки Циклоп, например, или да поведе последната атака на „пощальоните“ срещу неуязвимия враг.
Чудеше се дали обувките на Безоар щяха да му станат. Глезените му бяха толкова лошо подути, че бе немислимо да се опитва да ходи бос.
— Стига сте си губили времето — рязко се обърна към жените той. — Трябва да се махаме оттук.
Но щом се наведе за пистолета на Безоар, в стаята се разнесе нисък дрезгав глас:
— Много добър съвет, млади ми приятелю. Знаеш ли, бих искал да те наричам приятел. Разбира се, това не означава, че няма да те изкормя, ако само докоснеш онова оръжие.
Гордън остави пистолета да лежи на земята и тежко се изправи. Генерал Маклайн стоеше на прага. В едната си ръка държеше кирка.
— Ритни го настрани — спокойно каза той.
Гордън се подчини. Автоматичният пистолет се озова в прашния ъгъл.
— Така е по-добре. — Маклайн измъкна ножа си от калъфа. После стрелна жените с поглед. — Изчезвайте. Бягайте. Опитайте се да оживеете, ако искате и можете.
С широко отворени от ужас очи, Марси и Хедър се промъкнаха покрай Маклайн и побягнаха в нощта. Гордън не се съмняваше, че щяха да тичат под дъжда, докато не паднеха от изтощение.
— Предполагам, че това не се отнася за мен — уморено произнесе той.
Маклайн се усмихна и поклати глава.
— Искам да дойдеш с мен. Имам нужда от помощта ти.
Окачената на стената лампа и случайните лунни лъчи през дъждовните облаци осветяваха част от поляната от другата страна на пътя. Дъждът намокри Гордън за секунди, когато закуцука навън след Маклайн. Все още кървящите му глезени оставяха розови петна на местата, където стъпваше.
— Твоят черен приятел е по-добър, отколкото предполагах — призна Маклайн, като дръпна Гордън в осветеното място. — Или е имал помощник, което не е много вероятно. Моите момчета щяха да открият и други следи, ако не беше сам. Както и да е, Шон и Бил си получиха заслуженото за непредпазливостта си.
Гордън отначало не можа да го разбере.
— Да не би…
— Още е рано да ликуваш — грубо го прекъсна Маклайн. — Войниците ми са на по-малко от километър оттук, а аз съм въоръжен. Не ми се вярва да започнеш да крещиш за помощ, а?
Той отново се усмихна.
— Сега ще ти покажа защо е цялата тази война. И ти, и твоят разузнавач сте силни мъже и би трябвало да сте холнисти. Ти не си, заради отровната пропаганда на слабите, с която си израснал. Сега ще използвам възможността да ти покажа колко слаб те е направила тя.
Маклайн стисна ръката на Гордън като в менгеме и извика в нощта:
— Черни войнико! Говори генерал Волси Маклайн. При мен е твоят командир… инспекторът на щатските пощи! — В последните думи се долавяше открита подигравка. — Искаш ли да го освободиш? Хората ми ще пристигнат тук на зазоряване, така че имаш съвсем малко време. Давай! Ще се бием за него! Ти избирай оръжията!
— Филип, недей! Той е ауг…
Викът на Гордън премина в стон, когато Маклайн изви ръката му, като за малко не я откъсна от рамото. Силата му го принуди да рухне на колене. Болката премина по тялото му на горещи вълни.
— Тц-тц. Хайде сега. Ако твоят човек не е знаел за Шон, значи го е убил благодарение на късмета си. Така че сега със сигурност не заслужава специално предупреждение, нали?
Нужно беше огромно усилие на волята, но Гордън вдигна глава, като пое въздух през стиснатите си зъби. Тялото на аугмента трепереше в очакване, подобно на дебнеща котка. Двамата стояха непосредствено до осветения кръг. Минутите отминаваха.