Надеждата се завърна у Гордън. Може пък Поътън да е нормален човек, който дори на средна възраст е почти толкова бърз, колкото и аугментът. Ако беше така, той можеше да се държи на разстояние от ужасната прегръдка на врага си…
Аугментът отново се изсмя и хвана опонента си за ризата. Този път Поътън се измъкна на косъм, освобождавайки се от дрехата си, и избягна серията бързи удари, всеки от които можеше да убие теле. За малко да нанесе ужасен удар по бъбреците на Маклайн, когато той се втурна покрай него. Но холнистът успя да се извърти и хвана летящата ръка за китката.
Поътън рисковано пристъпи навътре и успя да се освободи.
Но Маклайн сякаш очакваше тази маневра. Генералът се претърколи покрай противника си и когато Поътън се извъртя след него, го сграбчи бързо за ръката. Маклайн се ухили. Поътън се опита да се измъкне отново, но този път безуспешно. Човекът се задъха. Въпреки ледения дъжд, изглеждаше прегрял.
„Това е“, помисли си Гордън, разочарован. Въпреки миналите разногласия между него и Поътън, Гордън се чудеше как да му помогне. Огледа се за нещо, което да хвърли срещу чудовищния аугмент и да отвлече вниманието му достатъчно дълго, за да може другият да се измъкне.
Но наоколо имаше само кал и няколко вейки. Самият Гордън нямаше сили дори да изпълзи от мястото, където беше захвърлен. Оставаше му само да лежи и да гледа края, очаквайки своя ред.
— Е — каза Маклайн, — сега казвай каквото искаше да казваш. Но гледай да е забавно. Ще живееш, докато се смея.
Поътън се намръщи и се дръпна рязко назад, опитвайки силата на хватката на Маклайн. Беше изминала цяла минута, а той още не бе спрял да диша тежко. Гледаше отчуждено, сякаш се бе примирил с поражението си. Гласът му беше странно ритмичен, когато най-накрая заговори:
— Не исках това. Казах им, че не мога… прекалено съм стар… късметът ми вече не е същия… — Той дълбоко вдиша и издиша. — Умолявах ги да не ме карат. И сега, за да приключа… — Сивите му очи проблеснаха. — Но то никога не свършва… освен със смъртта.
„Той е пречупен. Съсипан — помисли си Гордън. Не искаше да бъде свидетел на това унижение. — А аз оставих Дина, за да търся този велик герой…“
— В това няма нищо забавно, Стопанино — студено заяви Маклайн. — Не ме отегчавай, ако са ти мили последните ти мигове.
Но Поътън сякаш си мислеше за нещо друго, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.
— Исках… исках само да ти кажа, че нещата малко се промениха… след като ти напусна програмата.
— За какво говориш, по дяволите? — намръщи се Маклайн.
По тялото на Поътън премина тръпка. Маклайн се усмихна.
— Искам да кажа… че те изобщо нямаха намерение да се отказват от такова перспективно нещо като аугментацията… само защото в началото имаше брак.
— Бяха прекалено изплашени, за да продължат — изръмжа Маклайн. — Прекалено уплашени от нас.
Поътън дишаше дълбоко и безшумно. Клепачите му трепереха.
Гордън се загледа втрещено. С човека нещо ставаше. Потта проблясваше на мазни капчици по раменете и гърдите му, преди да бъде отмита от силния дъжд. Мускулите му се гърчеха като в родилни мъки.
Гордън недоумяваше. Да не би Поътън да се разпадаше пред очите му?
Гласът му звучеше отдалечен, почти смутен:
— … Новите импланти не бяха толкова големи и мощни… изискваха допълнително обучение в определени области…
Главата на Маклайн се отметна назад и той се засмя.
— Неохипита аугменти? Ох! Добре, Поътън. Добър блъф. Бива си те!
Но Поътън сякаш не го чуваше. Беше се концентрирал, устните му се движеха, като че ли цитираше нещо отдавна научено.
Гордън се взираше, бършеше дъжда от очите си и се взираше отново. Сякаш тънки линии тръгваха от ръцете и раменете на Поътън и се преплитаха на врата и гръдния му кош. Треперенето се беше превърнало в спокоен ритъм, който сега не изглеждаше толкова хаотичен, колкото… целенасочен.
— Процесът изисква много въздух — меко сподели Поътън. Все още дишайки дълбоко, той започна да се изправя.
Маклайн спря да се смее. Гледаше го невярващо.
— Ние сме затворници в едни и същи клетки… — все така спокойно продължи Поътън, — въпреки че на теб май ти харесва в твоята… И двамата сме продукт на последната арогантност на онова арогантно време…
— Ти не си…
— Хайде стига, генерале — тъжно се усмихна Поътън. — Не гледай толкова изненадано… Наистина ли вярваше, че вашето поколение е единственото?