Маклайн сигурно бе стигнал едновременно с Гордън до едно и също заключение — Джордж Поътън говори, само за да спечели време.
— Маклайн! — изкрещя Гордън. Но холнистът не отклони вниманието си. Дългият му, подобен на мачете нож проблесна в светлината на лампата, преди да се спусне към неподвижната дясна ръка на Поътън.
Все още наведен и неподготвен, Поътън реагира моментално. Острието остави само драскотина, докато той хвана китката на Маклайн с другата си ръка.
Холнистът изкрещя и с всички сили започна да натиска окървавеното острие все по-близо и по-близо.
Поътън внезапно отстъпи назад, падна по гръб и преметна Маклайн над себе си. Генералът се приземи на крака и моментално се обърна. Двамата отново започнаха да обикалят с бясна скорост един срещу друг и внезапно изчезнаха от осветения кръг. Чу се трясък. После още един. Сякаш стадо побеснели слонове тъпчеха храстите.
Треперейки от болка, Гордън изпълзя настрани от светлината на достатъчно разстояние, за да могат очите му да привикнат с тъмното, и се облегна на поваленото стебло на един кедър. Взираше се в посоката, където бяха изчезнали двамата противници, но можа да проследи битката единствено по звуците и птиците, които отлитаха подплашени от пътя на разрушението.
Когато се появиха отново на някаква поляна, дрехите и на двамата се бяха превърнали в дрипи. По телата им се стичаха струйки кръв. Ножът беше изчезнал. Но дори невъоръжени, двамата воини представляваха страховита гледка.
В двубоя им нямаше нито ритуал, нито елегантност. По-ниската и по-силна фигура с животинска свирепост се мъчеше да скъси разстоянието и да хване врага си. По-високият мъж се мъчеше да запази дистанцията и сякаш разсичаше въздуха с ударите си.
„Стига си преувеличавал, Гордън. Те са просто хора, при това възрастни хора.“
Но въпреки всичко, част от Гордън ги възприемаше подобно на онези древни хора, които са вярвали в гиганти — човекоподобните богове, от чиито битки океаните кипваха и се издигаха планини. Когато биещите се отново изчезнаха от погледа му, мозъкът на Гордън реагира по начин, който беше съвсем неочакван. Напълно отчужден от ставащото около него, той се замисли как аугментацията, подобно на толкова много други открития, бе намерила приложение най-напред при военните. Но така ставаше винаги, преди да се намерят други полезни области… с химията, въздухоплаването, космическите полети… Едва по-късно идваше истинското приложение.
Какво ли щеше да се случи, ако Безнадеждната война не бе избухнала… ако тази технология се бе смесила с идеалите на Новия Ренесанс и бе станала достояние на всички?
На какво щяха да бъдат способни тогава хората? Щеше ли да има невъзможни неща?
Гордън се облегна с ръка на стеблото и се опита да раздвижи краката си. Отначало се залюля нестабилно, като правеше крачка след крачка в посока на звуците от битката. Не искаше да бяга, а просто да свидетелства как последното велико чудо на науката на двайсети век унищожава само себе си под проливния дъжд в една мрачна гора.
Фенерът хвърляше плътни сенки върху отъпканите храсти, но скоро Гордън беше извън обсега му. Вървеше в посока на шума, когато внезапно всичко замлъкна. Вече нямаше викове и тежки удари, чуваха се само трясъкът на гръмотевиците и ревът на реката.
Очите му свикнаха с тъмното. Най-после Гордън видя на фона на облаците двете неподвижни фигури, застанали на върха на една издатина срещу реката. Едната беше ниска и набита, приличаше на легендарния Минотавър. Другата повече напомняше на мъж, но дългата й коса се вееше на вятъра подобно на разкъсано знаме. Напълно голи, двамата аугменти бяха застанали един срещу друг, люлеещи се под ревящата буря.
След това, като по сигнал, двамата се хвърлиха в последна схватка.
Изтрещя гръмотевица. Ослепително копие светлина улучи хълма от отсрещната страна на реката.
На фона на разлюляната електрическа стълба Гордън видя как изправената фигура се напряга и мята другата във въздуха. Черният силует се издигаше цяла секунда, докато светлината угасна и всичко се потопи отново в тъмнина.
Гордън знаеше, че тялото ще падне — към каньона и бушуващия поток далече долу. Но във въображението си видя как то продължава да се издига, изхвърлено от Земята.
Заваля още по-силно. Гордън се придвижи обратно към дънера и тежко седна върху поваленото дърво. Чакаше там, неспособен дори да помръдне.