Най-после отляво се чу пукане на клонки. От тъмнината се появи гола фигура и се насочи тежко към него.
— Дина казваше, че има само два вида мъже, които заслужават внимание — заговори Гордън. — Идеята винаги ми се е струвала безумна. Но никога не съм знаел, че и правителството е мислело по същия начин преди края.
Мъжът се отпусна до него. Хиляди нишки пулсираха и се извиваха под кожата му. Кръв течеше от стотиците драскотини, покрили цялото му тяло. Дишаше тежко, загледан в нищото.
— Те са преосмисляли политиката си, нали? — попита Гордън. — Чак накрая са открили отново мъдростта.
Знаеше, че Джордж Поътън го чува и разбира. Но отговор нямаше.
Гордън се ядоса. Трябваше му отговор. Трябваше да знае дали непосредствено преди Бедствието Съединените щати са били управлявани от достойни хора.
— Отговори ми, Джордж! Ти каза, че са се отказали от войниците. Кой ги е заместил след това? Дали са избирали от противоположния тип? Като противодействие на силата? Хора, които биха се сражавали, но неохотно?
Видение: обърканият Джони Стивънс, вечно жаден за знания, с всички сили се мъчи да разбули загадката на великия лидер, който отхвърля златната корона в името на земята си. Вече беше прекалено късно.
— Е? Да не би да са успели да възродят стария идеал? Дали целенасочено са търсели воини, които са се проявявали на първо място като граждани? — Той сграбчи треперещите рамене на Поътън. — По дяволите! Защо не ми каза, когато изминах целия този път от Кървалис до теб! Да не би да си беше помислил, че аз няма да те разбера?
Стопанинът на Камас изглеждаше потиснат. Срещна за кратко погледа на Гордън и отмести очи, треперейки.
— О, много добре си знаел, че ще разбера, Поътън. Знаех какво имаше предвид, когато каза, че Великите неща не ти носят нищо — юмруците на Гордън се свиха. — Великите неща ще ти отнемат всичко най-скъпо и ще продължават да изискват от теб. Ти го знаеш, аз също го знам… онзи беден Цинцинат също го е знаел, когато им е казал да си задържат глупавата корона!
Но грешиш, ако си мислел, че това някога ще свърши, Поътън — Гордън се изправи на крака. Крещеше от гняв. — Да не би да си мислиш, че твоята отговорност някога ще свърши?
Поътън най-накрая проговори, толкова тихо, че Гордън трябваше да се наведе към него.
— Надявах се… бях така сигурен, че…
— Че ще можеш да кажеш не на всички големи лъжи! — Гордън се изсмя саркастично. — Бил си сигурен, че ще можеш да кажеш не на достойнството, на честта, на страната? Какво тогава те накара да промениш решението си?
Ти се присмя на Циклоп и на обещанията за технологии. Нито Господ, нито съжалението, нито дори „Възстановените съединени щати“ бяха в състояние да те трогнат! Кажи ми, Поътън, каква е била онази сила, която те е накарала да последваш Фил Бокуто?
Седнал, здраво стиснал ръцете си, най-силният човек на света — единствената останка от епохата на полубоговете — приличаше на малко момче, уморено и засрамено.
— Прав си — изстена той. — Това никога няма край. Аз свърших своето, дори хиляди пъти повече!… Исках само да остарея спокойно. Толкова ли е много? — Очите му бяха празни. — Но то никога не свършва.
Поътън вдигна очи и за първи път се загледа дълго в очите на Гордън.
— Направиха го жените — тихо каза той. — След твоето посещение и онези проклети писма те не спряха да говорят, да питат.
После пристигнаха вестите за онази лудост на север. Опитах се… опитах се да им обясня, че твоите амазонки са побъркани, но те…
Гласът му стана още по-тих. Поклати глава.
— Бокуто напъваше да дойде тук съвсем сам… и когато тръгна, те продължиха да ме гледат… и продължаваха, и продължаваха…
Поътън заплака и закри лице с дланите си.
— Мили Боже, прости ми. Жените ме накараха да го направя.
Гордън го гледаше поразен. По изсеченото лице на последния аугмент се стичаха сълзи. Джордж Поътън хлипаше и подсмърчаше като малко дете.
Гордън седна до него. Устните му също трепереха.
Блесна мълния. Реката ревеше наблизо. Двамата плачеха под дъжда — скърбяха, както само мъжете могат да скърбят за себе си.
Интерлюдия
IV. Нито дори хаосът
1.