Някои от тях били убити на място. Други били изнасилвани и измъчвани от смеещите се безумци, които дори не си направили труда да изслушат техните внимателно репетирани декларации.
Повечето обаче били приети — както са се надявали — с добре дошли от холнистите, поради неутолимата им жажда за жени.
Оцелелите започнали да обясняват, че им е писнал животът на фермерски съпруги и искали „истински мъже“. Това била история, която последователите на Нейтън Холн били склонни да приемат, или поне така си мислели онези, които съставили плана.
Онова, което последвало, сигурно е било трудно, много по-трудно, отколкото човек можеше да си представи. Жените трябвало да устоят, докато най-накрая настъпела червената нощ на ножовете — нощта, в която от тях се очаквало да спасят крехките останки на цивилизацията от чудовищата, нахвърлили се върху тях.
По време на контраатаката все още не беше ясно какво точно се е провалило. Вероятно някой от враговете заподозрял нещо и подложил някое нещастно момиче на мъчения, докато най-накрая то проговорило. Или може би някоя от тях се влюбила в някой див варварин и разкрила истината. Дина беше казала, че подобни неща вече са се случвали. Може би се бяха случили и сега.
Или просто някои не са можели да лъжат достатъчно добре и да крият треперенето и погнусата си, когато господарите им ги докосвали.
Независимо от всичко, нощта наистина била червена. Там, където предупреждението закъсняло, жените грабвали кухненските ножове и се хвърляли от стая в стая, убивайки, докато най-накрая те самите не падали мъртви.
На други места просто умирали, проклинайки и плюейки за последен път в лицата на враговете си.
Разбира се, това бил провал. Всеки би могъл да го предвиди. Дори където планът беше „успял“, бяха умрели твърде малко врагове, за да се променят нещата. От военна гледна точка, саможертвата на жените не постигнала нищо.
Техният жест бил едно трагично фиаско.
Въпреки това вестта се разпространила. Мъжете слушали слисани и клатели недоверчиво глави. Жените също слушали и разговаряли. Те спорели разгорещено помежду си и мислели.
Най-накрая вестта достигнала далеч на юг, до Шугърлоуф.
И там, високо над ревящата Коквил, разузнавачките най-после спечелили своята победа.
Всичко, което мога да ви кажа, е, че се надявам това да не се превърне в догма, в религия. В най-лошите си кошмари виждам как жените давят синовете си, ако видят в тях чертите на бъдещи хулигани. Представям си ги как изпълняват своя дълг, отнемайки живота на деца, далеч преди те да се превърнат в заплаха за околните.
Може би част от нас, мъжете, е „твърде безумна, за да й се позволи да живее“. Но доведено до крайност, това „решение“ ме ужасява… като идеология, то е нещо, с което умът ми не е в състояние да се примири.
Разбира се, всичко сигурно ще се успокои от само себе си. Жените са твърде чувствителни, за да достигат до такива крайности. Това вероятно е единственото сигурно нещо, на което да се надяваме.
А сега е време да изпратя това писмо. Следващият път ще се опитам да ви пиша на вас и Аби от Куус Бей. Дотогава, оставам искрено ваш,
— Куриер! — Гордън махна към минаващия младеж, облечен в синята униформа на пощальон. Той се забърза насреща му и козирува. Гордън му връчи плика. — Бихте ли го пуснали вместо мен?
— Да, сър! Веднага, сър!
— Спокойно — усмихна се Гордън. — Това е просто лично…
Но младежът вече се бе втурнал с всички сили. Гордън сви рамене. Старото време, когато познаваше всеки в „пощенската служба“, беше отминало. Намираше се прекалено нагоре по стълбицата, за да се посмее и да побъбри с тези младоци.
„Да, наистина е време.“
Изправи се и вдигна чантата си.
— Е, значи все пак ще пропуснеш купона?
Обърна се. Ерик Стивънс стоеше облегнат на вратата на пощата, дъвчеше стръкче трева и гледаше със скръстени на гърдите ръце към Гордън.
— Така е най-добре — сви рамене Гордън. — Не искам никакви празненства в моя чест. Ще бъде само загуба на време.
Стивънс кимна в знак на съгласие. Неговата спокойна сила беше благословена за възстановяването на Гордън — и особено подигравателния тон, с който посрещаше всеки негов опит да се обвинява за смъртта на Джони. В очите на Ерик, внукът му бе умрял по начин, достоен за всеки мъж. Контраофанзивата беше достатъчно доказателство за него и Гордън реши да не спори.
Възрастният човек се загледа над близките градини към шосе 99.