— Идват още южняци.
Гордън се обърна и видя колона конници, бавно яздещи на север към основния лагер. Стивънс се изкикоти:
— Гледай как са се опулили. Да си помисли човек, че за първи виждат голям град.
Наистина, яките брадати мъже от Съдърлин и Роузбърг, от Камас и Куус Бей яздеха към града и примигваха, видимо поразени от странните гледки — вятърни генератори, бръмчащи електропроводи, магазини за техника и десетки чисти шумни деца, играещи в училищните дворове.
„Малко е пресилено да се нарече голям град“, помисли си Гордън. Но Ерик все пак беше прав.
Знамето се развяваше върху покрива на централната поща. На определени интервали от време униформени куриери се качваха на своите понита и поемаха с пълни чанти в четирите посоки на света.
От Дома на Циклоп се носеше музика от една друга епоха, а недалеч на скелето си се поклащаше малък дирижабъл. Облечени в бяло работници спореха на древния, почти таен език на инженерите.
От едната страна на малкия въздушен кораб беше нарисуван орел, издигащ се от клада. Върху другата страна се виждаше емблемата на суверенния щат Орегон.
Накрая на самите тренировъчни полета новодошлите щяха да срещнат малки групи жени-войници — доброволци от цялата долина, които бяха дошли тук да си вършат работата, подобно на всички останали.
Това щеше да бъде прекалено много, за да могат южняците да го асимилират наведнъж. Гордън се усмихна, като гледаше как грубите, брадати бойци се озъртат неловко и бавно си припомнят как беше преди, когато подкрепленията идваха, смятайки се за спасители на слабия, упадъчен Север. Но те щяха да се върнат по домовете си променени.
— Сбогом, Гордън — просто каза Ерик Стивънс. За разлика от някои други, той обичаше сбогуванията да бъдат кратки. — Бог да те благослови и се надявам, че отново ще наминеш оттук.
— Ще намина — кимна Гордън. — Ако мога. Сбогом, Ерик.
Нарами чантата си и закрачи към конюшнята, оставяйки суетенето на пощата зад себе си.
Старото игрище се бе превърнало в море от палатки. Цвилеха коне, маршируваха хора. В далечината Гордън видя фигурата на Джордж Поътън, който представяше своите офицери на старите си бойни другари и реорганизираше слабата Армия на Уиламит в Отбранителен съюз на Орегонската общност.
За момент сивокосият мъж вдигна очи и погледите им се срещнаха. Гордън кимна за сбогом. Нямаше нужда от думи.
В края на краищата беше спечелил. Бе измъкнал Стопанина от неговата планина, въпреки че и двамата никога нямаше да забравят цената на тази победа.
Поътън му се усмихна в отговор. Вече и двамата знаеха какво прави човек с кръст като този.
„Просто го носи“, помисли си Гордън.
Може би някой ден двамата щяха да седят отново заедно в онази спокойна планинска къща с дърворезби по стените и да разговарят за коне и тайната на хубавата бира. Но това време щеше да настъпи едва след като Великите неща позволяха. Дотогава никой от тях не смяташе да се отпуска.
Поътън трябваше да продължи своята война. А Гордън имаше съвсем друга работа.
Той докосна козирката на фуражката си и продължи.
Вчера беше потресъл всички, когато подаде оставката си от Съвета за отбрана.
— Моите задължения са към цялата нация, а не само към една малка част от нея — бе им казал той, позволявайки им да продължават да вярват в неща, които в сърцата им не бяха лъжи. — Орегон сега е в безопасност. Трябва да продължа основната си работа. Има и други места, които е важно да се включат в пощенската мрежа. Ще се справите чудесно и без мен.
Всичките им протести бяха напразни. В последното бе напълно искрен. Беше дал от себе си всичко, което трябваше. Сега можеше да бъде по-полезен някъде другаде. Във всички случаи не можеше да остане. В тази долина всичко щеше непрекъснато да му напомня за вредите, които бе нанесъл, докато се опитваше да стори добро.
Гордън беше решил да се измъкне днес, вместо да участва в празненството в негова чест. Възстановил се бе достатъчно, за да бъде в състояние да пътува, и се бе сбогувал с онези, които оставаха — с Питър Ъейдж и доктор Лазаренски. Също и с обвивката на мъртвата машина, от чийто дух вече не се страхуваше.
Човекът от конюшнята изведе младия жребец, който Гордън бе избрал за пътуването си. Все още дълбоко замислен, той закрепи чантата, в която се намираха вещите му и два килограма поща — първите писма, адресирани извън Орегон.
В едно нещо беше напълно уверен. Войната бе спечелена, независимо от изпълнените с насилие месеци и години, които предстояха. Част от сегашната му мисия беше да търси нови съюзници, нови начини да приближи края. Но този край вече бе неизбежен.