„Само пръв да се добера дотам…“
Можеше да ги изненада и да ги принуди да преговарят. Ето в какво се състоеше предимството да си сам и да нямаш какво да губиш. Всеки бандит с капка разум в главата си би предпочел да отърве кожата и да си навакса загубеното някой друг ден. Искаше му се да повярва, че ще се простят с ботушите, якето и част от храната, вместо да загубят един или двама от хората си.
Надяваше се, че няма да му се наложи да убива когото и да е.
„Стига, за Бога! — През следващите няколко часа собствените му скрупули можеха да се окажат най-големия му враг. — Поне този път бъди безмилостен.“
Гласовете затихнаха в момента, в който Гордън започна да пресича склона. На няколко пъти трябваше да заобикаля дълбоки дерета и бодливи храсти. Мъчеше се да открие най-краткия път към мястото на засадата.
„Дали тук не е добре?“
Насили се да продължи напред. Според несигурните му спомени завоят, който имаше предвид, се намираше след дълга извивка на север по източния склон на планината.
Тясната животинска пътека го принуждаваше да се движи сред гъстите борове и често да спира, за да сверява курса си с компаса. Не беше лесно. За да успее да изненада противниците си, трябваше да се старае да е над тях. А ако се изкачеше прекалено високо, можеше да ги подмине, без да забележи.
Скоро щеше да мръкне.
Ято диви пуйки излетя пред него и той се озова на малка поляна. Разбира се, оредялото човешко население навярно имаше нещо общо със завръщането на дивите животни, но това бе и още един признак, че се намира в по-богат на вода район в сравнение със сухия Айдахо. Някой ден лъкът можеше да се окаже полезен, стига да имаше шанса да оживее достатъчно дълго, за да се научи да го използва.
Спусна се надолу по склона. Вече започваше да се тревожи. Главната пътека със сигурност беше далеч под него, освен ако не бе направила няколко завоя. А можеше и да е отишъл прекалено далеч на север.
Накрая разбра, че животинската пътека неумолимо се насочва на запад. Изглежда отново се издигаше нагоре и водеше към просека в планината, обвита в следобедна мъгла.
Спря за момент да си поеме дъх и да събере мислите си. Може би това бе поредният проход през студените, полупустинни Каскади, който накрая стигаше до долината на река Уиламит и оттам до Тихия океан. Картата му беше изчезнала, но знаеше, че най-много след двуседмичен преход в тази посока би могъл да намери вода, убежище, богати на риба и дивеч райони и може би…
И може би хора, които се опитват да възстановят в някаква степен стария свят. Слънчевите лъчи се процеждаха през високите облаци и приличаха на ореол, напомнящ сиянието на небето над градовете от мъглявите му спомени — надежда, насочвала го в търсенето му от Средния запад насам. Мечтата — колкото и безнадеждна да бе — просто не искаше да го остави.
Гордън поклати глава. По пътя му през тази планинска верига със сигурност щеше да има сняг, пуми и глад. Но това нямаше да го накара да се откаже от плана си. Не и ако искаше да живее.
Опита се да преодолее склона, но тесните животински пътеки продължаваха да го водят на северозапад. Завоят вече трябваше да е останал зад него. Но гъстите сухи храсталаци го отклоняваха още по-нататък към следващия проход.
В отчаянието си едва не пропусна звука. После рязко спря и се заслуша.
Гласове ли бяха това?
Пред него се откри стръмна клисура. Забърза към нея и вече можеше да види очертанията на планината и другите части от веригата, обвити в гъста мъгла, кехлибарени в западните си части и пурпурни на местата, които слънчевите лъчи вече не достигаха.
Изглежда звуците идваха някъде отдолу, от изток. Да, това наистина бяха гласове. Гордън потърси и откри извиващата се като змия пътека. По-нататък му се мярна цветно петно, бавно изкачващо се сред дърветата.
Бандитите! Но защо отново идваха нагоре? Не би трябвало, освен ако…
Освен ако Гордън вече не бе прекалено на север от пътеката, по която се движи предишния ден. Трябваше да е подминал избраното за засада място. Бандитите се изкачваха по някакво отклонение, което сигурно бе пропуснал вчера и което водеше към този проход, вместо към онзи, към който се придържаше той.
Това вероятно беше пътят към тяхната база!