Той хвана момичето за катарамата на колана и го повдигна, за да може другият да види. Тъмнокафявото лице мълчаливо кимна под бялата качулка. Трейси не бе обезобразена със символите на холнистите. Тази малка банда хипероцеленци беше бързала прекалено много, за да може да спре и да вземе обичайните си зловещи трофеи.
— Можем да ги настигнем! — прошепна Бокуто. В очите му гореше дива ярост. — Мога да доведа останалите от нашите и да се върна за пет минути.
— Не, Фил — поклати глава Гордън. — Вече ги преследваме прекалено далеч отвъд отбранителната линия. Ще ни направят засада някъде, докато ги намерим. По-добре да вземем Трейси и да се връщаме още сега.
Бокуто стисна зъби.
— Можем да хванем копелетата! — за първи път повиши глас той.
Гордън почувства раздразнение. „Какво право има Филип да иска това от мен?“ Някога, преди светът да рухне, Бокуто бе служил като сержант в морската пехота. Тъкмо негова работа беше да взима практичните, неудовлетворителни решения… да носи отговорността.
— Не, няма — поклати глава Гордън. — И точка. — Погледна към момичето, което до тази сутрин бе най-добрият разузнавач в армията на Уиламит… но очевидно не достатъчно добър. — Трябват ни живи бойци, Фил. Трябват ни яростни и жадни за бой хора, а не трупове.
За миг двамата не се гледаха. После Бокуто избута Гордън настрани и пристъпи към неподвижното тяло в снега.
— Дай ми пет минути и доведи останалите — каза той, докато влачеше трупа на Трейси от подветрената страна на кедъра. После извади ножа си. — Прав сте, сър. Трябват ни яростни мъже. Двамата с Трейси ще се погрижим да ви ги осигурим.
Гордън примигна.
— Фил — пристъпи напред той. — Недей.
Бокуто не обърна внимание на ръката на Гордън и разкъса още повече ризата на Трейси. Не вдигна поглед, но гласът му звучеше глухо.
— Казах, че си прав! Трябва да накараме нашите дебелогъзи селяни така да побеснеят, че да се бият! А Дина и Трейси ни казаха да направим точно това, ако се наложи…
Гордън не можеше да повярва на ушите си.
— Дина е луда, Фил! Не си ли го разбрал досега? Моля те, недей! — Той сграбчи ръката на сержанта и го извъртя към себе си, но трябваше бързо да се отдръпне пред острието на ножа. Очите на приятеля му горяха. Той махна с ръка на Гордън да си върви.
— Не усложнявай нещата, Гордън! Ти си мой командир и ще ти служа дотогава, докато съм в състояние да избивам колкото може повече от тези проклети холнистки копелета.
Но, мамка му, ти си прекалено цивилизован за тези отвратителни времена! Ето защо сега аз решавам. Чуваш ли ме? Няма да ти позволя да предадеш Трейси, Дина или мен със своите предразсъдъци от Двайсети век!
А сега се разкарайте оттук, господин инспектор… сър — гласът на Бокуто трепереше от вълнение. — И не забравяйте да ми дадете пет минути, преди да доведете останалите.
Продължи да се мръщи, докато Гордън не отстъпи. После седна на земята, избърса една сълза от окото си и се зае с ужасната си задача.
Полузашеметен, Гордън се запрепъва надолу по поляната. Фил Бокуто никога не се бе държал така с него — размахал нож с див поглед, неподчиняващ се на заповедите…
И тогава се сети.
„Аз не му заповядах да не върши това. Молех го, но не му наредих…
Наистина ли съм сигурен, че не постъпва правилно? Не вярвам ли и аз дълбоко в себе си на някои от нещата, които проповядват Дина и налудничавите й последователки?“
Гордън поклати глава. Фил определено беше прав за едно — за глупавото му философстване на бойното поле. Оцеляването тук само по себе си бе достатъчно сериозен проблем. Другата война, която водеше всяка нощ в сънищата си, можеше да почака.
Внимателно се заспуска по склона, стиснал здраво сабята си — най-ефективното оръжие в подобно време. Половината от хората му предпочитаха дългите ножове пред пушките — още един номер, научен с цената на много жертви от ръцете на техните смъртоносни, дяволски врагове.
Двамата с Бокуто бяха оставили другите от групата само петдесет метра назад, но разстоянието изглеждаше страшно голямо, докато очите му трескаво търсеха евентуални капани. Снежните вихрушки приемаха форми, сякаш бяха разузнавачи на някаква призрачна армия, която още не бе решила на коя страна да застане. Безплътни и неутрални в една тиха, ужасна война.
„Кой ще се погрижи…?“ — сякаш го питаха те. Думите така и не оставяха Гордън на мира, дори и в онази сутрин, в която направи своя избор между практичната предпазливост и отчаяната надежда.