Гордън хвърли поглед към голямото огнище, около което се бяха настанили новобранците от юг. Ръката на едно от момчетата бе превързана. Друго лежеше на една маса, докато армейският лекар доктор Пилч се грижеше за дълбокия разрез на скалпа му.
Останалите сърбаха от бульона и с неприкрито любопитство гледаха към Гордън. Явно Джони беше напълнил главите им с какви ли не истории. Момчетата изглеждаха нетърпеливи, готови да се хвърлят в бой.
Никой от тях не бе на повече от шестнайсет.
„Толкова за последната ни надежда“, помисли си Гордън.
Хората от централната част на южен Орегон водеха сражения с оцеленците от река Роуг вече повече от двайсет години и през последните десетина от тях бяха съумели да ги отблъснат. За разлика от северняците на Гордън, фермерите около Роузбърг не се бяха изнежили от мирен живот. Бяха твърди и добре познаваха враговете си.
Имаха и истински водачи. Гордън беше чувал за един от тях, който удавяше в кръв всяко нападение на холнистите. Без съмнение, това бе причината и за новия план на врага — големи групи холнисти да изминат цялото разстояние по море и да акостират при Флорънс, далеч на север от обичайните си противници.
Ходът беше брилянтен. И сега нищо не бе в състояние да ги спре. Фермерите от юг бяха пратили като подкрепление само десет момчета. Десет деца.
Щом Гордън се приближи, новобранците се изправиха на крака. Той мина пред строя, като ги разпитваше за имената и родните им места. Те усърдно кимаха и всеки от тях се обръщаше към него с „господин инспектор“. Несъмнено всички мечтаеха да спечелят най-високата чест — да станат пощальони… служители на нация, изчезнала още преди раждането им.
Този факт обаче нямаше да им попречи да умрат за нея. Гордън бе сигурен в това.
Забеляза Фил Бокуто да седи в ъгъла и да дялка парче дърво. Чернокожият бивш морски пехотинец не каза нито дума, но Гордън можеше да се обзаложи, че вече е преценил южняците. Ако някой от тях проявеше каквито и да е заложби, щеше да стане разузнавач, независимо от мнението на Дина и нейните момичета.
Гордън усети, че тя наблюдава от дъното на стаята. Трябваше да знае, че никога не би се съгласил с новия й план. Не и докато командва армията на Уиламит.
Не и докато е жив.
Прекара няколко минути в разговор с новобранците. Когато отново погледна към вратата, Дина си беше отишла, вероятно за да отнесе вестта на своите бъдещи амазонки. Очертаваше се неизбежен конфликт.
Когато Гордън се върна при масата, Джони Стивънс посочи към чантата си. Този път не можеше да отклони младежа. Взе пакета с пощата.
— Съжалявам, Гордън — тихо каза момчето. — Направих всичко, което ми беше по силите, но те просто не пожелаха да ме изслушат! Занесох им твоите писма, но… — то поклати глава.
Гордън хвърли поглед върху отговорите на призивите за помощ, които бе написал преди повече от два месеца.
— Всички искат да се присъединят към пощенската мрежа — иронично добави Джони. — Дори да се провалим тук, част от Орегон все пак ще остане свободна и ще е готова за бъдещето.
Гордън четеше имената на градовете около Роузбърг, изписани върху пожълтелите пликове. Някои от тях се бяха превърнали в легенда. Прочете набързо някои от отговорите. Всички бяха учтиви, изпълнени с любопитство и дори с възторг от вестта за възраждането на Съединените щати. Но нямаше обещания. Нямаше и подкрепления.
— Ами Джордж Поътън?
— Всички останали кметове и шерифи очакват неговата дума — сви рамене Джони. — Няма да направят нищо на своя глава.
— Не виждам отговора му. — Гордън бе прегледал всички писма.
— Поътън каза, че не се доверява на хартията, Гордън. Както и да е, отговорът му се състоеше само от една дума. Поръча ми да ти го предам лично. — Гласът на Джони стана съвсем тих. — Поръча ми да ти кажа: „Съжалявам“.
4.
Когато късно същата вечер се прибра в квартирата си, през процепа под вратата се процеждаше светлина. Ръката му се поколеба на сантиметри от дръжката. Ясно си спомняше, че загаси свещите, когато отиде на монолога си с Циклоп.
Още преди да е отворил наполовина вратата, лекият мирис на жена вече беше разрешил загадката. Видя Дина да седи на леглото му с крака под завивките. Носеше широка фланела от бяла домашна прежда и държеше книга до свещта.