На около километър от града за първи път се видяха следите от пораженията. На изкривените телефонни стълбове покрай пътя откриха разпнатите тела на шестима души. От всички тях бяха взети „трофеи“.
— Свалете ги — нареди Гордън. Сърцето му бясно биеше, а устата му бе пресъхнала. Това беше точно онази реакция, която търсеха холнистите с подобни хладнокръвно пресметнати ходове. Очевидно хората от Котидж Гроув дори не пращаха патрули по тези места. Това не вещаеше нищо добро.
Час по-късно видя колко се е променил градът от времето, когато го бе посетил за последен път. По ъглите на новите защитни валове се издигаха стражеви кули. Пред тях старите сгради бяха изравнени със земята, за да се разчисти широка противопожарна ивица.
Населението беше нараснало три пъти, благодарение на бежанците, повечето от които живееха в претъпкани колиби непосредствено до главната порта. Децата се притискаха в полите на майките си. Мъжете стояха на групи и грееха ръце около огньовете. Димът се смесваше с миризмата на немити тела и се стелеше под формата на неприятна воняща мъгла.
Някои от мъжете изглеждаха доста странно. Гордън се чудеше колко ли от тях са холнисти, представящи се за бежанци. Подобни неща вече се бяха случвали.
Лошите новини не спираха. От управата на града научиха, че кметът Питър фон Клийк е загинал преди няколко дни при засада, докато отивал на помощ на някакво обсадено селце. Загубата бе неизмерима: За Гордън ударът беше тежък. Това обясняваше и настроението по студените улици.
Онази вечер под светлината на факлите той произнесе най-добрата си реч пред претъпкания площад. Но този път възгласите на тълпата бяха уморени и лишени от ентусиазъм. Речта му бе прекъсвана на два пъти от далечни изстрели.
— Не им давам повече от два месеца, след като снегът се разтопи — сподели Бокуто на следващия ден, докато напускаха Котидж Гроув. — Две седмици, ако проклетите оцеленци положат повече усилия.
Гордън нямаше какво да му отговори. Градът беше най-южната ключова точка в съюза. След падането му нищо нямаше да е в състояние да спре врага по пътя на север по долината към самия Кървалис.
Яздеха на юг, изкачвайки Коуст Форк към изворите на Уиламит, която тук се бе превърнала в наполовина замръзнал поток. След като минаха изоставения Лондон, те се отделиха от реката и продължиха през обширна ненаселена територия, разнообразявана от време на време от руините на отдавна разрушени ферми и някоя и друга бензиностанция.
Досега пътуваха мълчаливо. Но най-накрая бдителността на охраната малко намаля, щом подозрителният Филип Бокуто реши, че се намират извън обсега на патрулите на холнистите. Разговорите бяха разрешени. Чуваше се дори смях.
Всички бяха на възраст над трийсет и затова започнаха да си играят на спомени, разказваха си стари вицове, които изглеждаха безсмислени за младото поколение и спореха разгорещено на спортни теми. Гордън едва не падна от коня от смях, когато Аарон Шимел взе да имитира някои от популярните телевизионни звезди от деветдесетте.
— Просто да не повярваш колко много спомени от младостта са просто заспали и чакат да бъдат възкресени отново — обърна се той към Филип. — Казват, че когато ти е по-лесно да си спомняш неща, случили се преди двайсет години, отколкото неотдавнашните събития, това е един от признаците на старостта.
— Да. — Бокуто се намръщи, а гласът му мина във фалцет. — Та за какво си говорехме?
— Ъ? — изкряка Гордън и постави ръка на ухото си. — Нещо не те чувам, приятелче… Това е от многото рок на младини…
Вече свикнаха със студените сутрини и покритата с трева междущатска магистрала. Земята се възраждаше — в горите отново се откриваха следи от елени, — но щеше да мине още много време, преди човекът да се завърне в изоставените селища тук.
Най-накрая Коуст Форк остана зад тях. Пътешествениците отминаха последните хълмове и ден по-късно се озоваха пред бреговете на нова река.
— Умпква — обяви водачът им.
Този леден поток не се вливаше в Уиламит, а лъкатушеше по собствен път на юг към океана.
— Добре дошли в слънчевия южен Орегон — промърмори Бокуто. Тонът му беше смекчен. Небето се облещи над тях. Дори дърветата изглеждаха по-големи, отколкото на север.
Впечатлението се запази, когато отново започнаха да минават през населени райони. Мълчаливи хора с присвити очи ги наблюдаваха от хълмовете и ги пускаха да продължат, без да кажат нито дума. Вестта за пристигането им вече бе дошла и беше ясно, че хората нямат нищо против пощальоните. Но също така личеше, че спокойно могат да минат и без тях.