Докато се изкачваха по стария път, пред тях се разкри забележителна гледка. В ниското се виждаха притоците на Коквил. Покритите със сняг гори изглеждаха така, както сигурно са изглеждали преди появата на човека — величествени и невъзмутими, сякаш ужасът на последните седемнайсет години е бил от някакво значение само за ефимерните същества, нищожни пред лицето на Земята.
— Понякога копелетата се опитват да се промъкнат на големи канута — каза Кал Луис. — Южният приток идва почти направо от Роуг и е доста бърз. — Младият мъж се усмихна. — Но Джордж винаги ги усеща. Винаги е готов да ги посрещне.
В гласа му отново се прояви онова вече познато смесено чувство на уважение и благоговение пред лидера. Дали този човек не ядеше враговете си на закуска? Или ги поразяваше с мълнии? След безбройните разкази Гордън беше почти готов да повярва във всичко, свързано с Джордж Поътън.
Внезапно Бокуто дръпна юздите на коня си и спря Гордън с лявата си ръка. Изневиделица в ръката на бившия морски пехотинец се появи автоматичният му пистолет.
— Какво има, Фил? — Гордън извади карабината си, докато оглеждаше гористите склонове. Конете затанцуваха и спряха.
— Нещо… — Бокуто подуши въздуха. Широките му ноздри се бяха разширили още повече. Очите му се присвиха в недоумение и изненада. — Надушвам мечешка мас!
Кал Луис погледна нагоре към дърветата и се усмихна. Точно над тях се понесе нисък гърлен смях.
— Браво, мой човек! Имаш страхотни реакции!
Иззад елите се подаде огромна фигура, очертана на фона на следобедното слънце. Гордън леко потрепера. Част от него за момент се чудеше дали това изобщо е човек или легендарният Саскуоч — Големият крак от северозапада.
Фигурата пристъпи и пред тях се изправи мъж на средна възраст. Лицето му беше като издялано от скала. Дългата му до раменете сива коса бе вързана отзад на опашка. Носеше риза без ръкави, разкриваща ръце с размерите на бедра. Очевидно студът изобщо не го безпокоеше.
— Аз съм Джордж Поътън — усмихна се той. — Господа, добре дошли в планината Шугърлоуф.
Гордън преглътна. Гласът напълно съответстваше на външния вид. В него се усещаше власт — толкова силна, че нямаше нужда от позьорство и преиграване. Поътън разпери ръце.
— Хайде идвайте, ти, с острото обоняние и останалите с лъскавите си униформи. Значи надуши меча мас, а? Ела да хвърлиш поглед на дома ми, метеорологичната станция горе. Ще видиш за какво служи това нещо.
Посетителите отдъхнаха и с облекчение свалиха оръжията си, готови да избухнат в смях. „Не е Саскуоч — помисли си Гордън. — Просто широко скроен планинец. Нищо повече.“
Успокои уплашения си кон. Явно и той беше усетил миризмата на мечка.
8.
Стопанинът на планината използваше кани с меча мас, за да предсказва времето, като комбинираше традиционната техника с педантично, научно записване на резултатите. Отглеждаше крави и овце и така си осигуряваше мляко и вълна. Парниците му, отоплявани с биогенериран метан, даваха пресни зеленчуци през цялата година, дори в най-студената зима.
Джордж Поътън с особена гордост им показа пивоварната си, прочута с най-добрата бира в района.
Стените на обширния му дом бяха украсени с чудесна дърворезба и украшения, направени от деца. Гордън очакваше да види оръжия и бойни трофеи, но нямаше нищо подобно. Нищо не подсказваше за водената дълги години война.
През целия ден Поътън изобщо не продума за работа, а ги разведе навсякъде и наглеждаше приготовленията за празненството в тяхна чест. Късно следобед, след като им показа стаите и им пожела приятна почивка, техният домакин изчезна.
— Май го видях да тръгва на запад — отговори Бокуто на въпроса на Гордън. — Към скалите ей там.
Гордън му благодари и тръгна надолу по оградения с камъни път между дърветата. Цели часове Поътън умело избягваше всякакъв опит за сериозен разговор, като винаги ги разсейваше с нещо ново за виждане или с очевидно неизчерпаемия си запас от народни знания.
Довечера изглежда се очертаваше същото. За срещата с тях се събираха много хора. Можеше изобщо да няма никаква възможност за разговори.
Естествено знаеше, че не бива да бъде толкова нетърпелив. Но Гордън не искаше да се среща с никой друг. Искаше да говори с Джордж Поътън насаме.
Откри го седнал на самия ръб на пропастта, с лице към бездната. Далеч отдолу се чуваше ревът на притоците на Коквил. На запад планините на Коуст Рейндж бяха облени в кървавочервените отблясъци на залеза.