Джордж Поътън медитираше, седнал върху проста червена постелка. Обърнатите му нагоре длани почиваха върху коленете. Изражението на лицето му беше познато на Гордън — виждал го бе няколко пъти преди войната. Тогава, търсейки подходящо наименование, се беше спрял върху „усмивката на Буда“.
„А стига бе… — помисли си той. — Последният от неохипитата. Просто да не повярваш!“
Върху голото рамо на планинеца личеше избледняла синя татуировка — силен юмрук с леко протегнат пръст, върху който бе кацнал гълъб. Отдолу ясно се четяха думите „Роден във въздуха“.
Противопоставянето не изненада Гордън. Нито пък спокойното изражение на лицето на Поътън. Нещата се връзваха по някакъв начин.
Знаеше, че няма да е неучтиво, ако остане, стига да не пречи. Тихо си избра място на няколко крачки вдясно от Поътън и седна, обърнат също на запад. Гордън дори не се опита да заеме поза лотос. Не го беше правил откакто бе на седемнайсет. Въпреки това седна с изправен гръб и се опита да изчисти съзнанието си, докато цветовете грееха и се сменяха в далечината.
Отначало можеше да мисли единствено за това колко му е неудобно. Колко го боляха натъртванията от продължителната езда и спането върху твърдата земя. Поривите на ледения вятър го пронизваха до костите. В главата му настана ужасна бъркотия от звуци, грижи и спомени.
Но скоро клепачите му сами натежаха и бавно започнаха да се спускат надолу, докато накрая спряха по средата, неспособни да се повдигнат или да се затворят напълно.
Ако не знаеше какво се случва, сигурно щеше да изпадне в паника. Това беше просто мекият транс на медитацията. Чувството му бе познато. „Майната му“, помисли си той и се отпусна още повече.
Защо правеше това? От желание да се състезава с Поътън ли? Или искаше да му покаже, че не е единственото дете от епохата на ренесанса, което си спомня?
Или просто защото беше уморен, а залезът бе така прекрасен?
Гордън изпита чувство за празнота — като че ли белите му дробове са били затворени от много дълго време. Опита се да поеме дълбоко въздух, но това не промени нищо, сякаш тялото му знаеше нещо, което той самият не знаеше. Спокойствието, изписало се на лицето му, започна да се спуска надолу, докосна гърлото му, подобно на милувка на жена, премина през схванатите му рамене и взе да гали мускулите му, докато не се отпуснаха.
„Цветовете…“, помисли си той, виждайки само небето. Усещаше как тялото му леко се люлее от ударите на сърцето.
Колко време беше изминало, откакто за последен път бе седял така?
„Те са…“
Внезапно и с лекота чувството за тежест изчезна и той пое дъх.
— Цветовете…
Усети движение отляво.
— Понякога се чудя дали тези залези не са последния дар от Бога… нещо като дъгата за Ной, само че този път Създателят просто казва „сбогом“… на всички ни.
Гордън не отговори. Нямаше нужда.
— Но след толкова много години виждам, че атмосферата бавно започва да се изчиства. Залезите не са такива, каквито бяха след края на войната.
Гордън кимна. Защо хората от крайбрежието винаги смятаха, че имат някакъв монопол върху залезите? Спомни си прериите след Тригодишната зима, когато небето се прочисти достатъчно, за да се вижда слънцето. Тогава сякаш небето беше разсипало всичките си цветове, величествени и смъртоносни със своята красота.
Без да се обръща, Гордън знаеше, че Поътън продължава да седи на мястото си и се усмихва.
— Веднъж, може би преди десетина години, седях точно тук, на това място. Възстановявах се от една тежка рана и съзерцавах залеза, когато усетих, че някой или нещо се движи надолу покрай реката. Слязох да погледна по-отблизо. Нещо ми подсказваше, че не са враговете. Доближих се колкото можех по-тихо на неколкостотин метра разстояние и насочих далекогледа си по посока на шума. Изобщо не бяха хора. Представи си как се изненадах, когато ги видях да се разхождат покрай брега на реката, хванати за ръце. Той внимателно й помагаше на препятствията, а тя тихо мърмореше и носеше нещо, увито във вързоп.
За Бога, това беше двойка шимпанзета. Или поне едното бе шимпанзе, а другото — някаква по-малка човекоподобна маймуна. Изчезнаха в гората, преди да успея да ги разгледам внимателно.
За първи път от десет минути насам Гордън примигна. Образът бе изплувал така ясно в съзнанието му, сякаш е бил там и е наблюдавал сцената през рамото на Поътън. „Защо ми разказва това?“