— Сигурно бяха избягали от зоопарка в Портланд, заедно с леопардите, които и сега могат да се открият из Каскадите — продължи Поътън. — Това беше най-простото обяснение… че са успели за няколко години да си проправят път на юг, търсейки храна и помагайки си един на друг. После си дадох сметка, че се движат по южния бряг на Коквил, право към територията на холнистите. Какво можех да направя? Отначало реших да тръгна след тях. Да се опитам да ги хвана или поне да ги отклоня от пътя им. Но нямаше да постигна нищо друго, освен да ги изплаша. А и в края на краищата, щом бяха стигнали дотук, каква полза имаше аз да ги предупреждавам за опасността да попаднат сред хора? Навремето са били затворени в клетка, а сега бяха свободни. Не съм толкова глупав да си помисля, че бяха по-щастливи, разбира се. Но поне не бяха зависими от прищевките на другите.
Гласът на Поътън стана още по-тих.
— А зная, че това е неимоверно скъпо нещо.
Отново настъпи тишина. После планинецът завърши историята си:
— Оставих ги да продължат. Сега, докато седя тук и наблюдавам залеза, често се питам какво ли е станало с тях.
Очите на Гордън се затвориха напълно. Тишината го притисна. Пое въздух и се насили да дойде на себе си. С тази странна история Поътън се опитваше да му каже нещо. Гордън на свой ред също имаше какво да каже.
— Не е казано, че задължението да помагаш на другите е същото като да бъдеш зависим от…
Не довърши. Нещо се бе променило. Отвори очи и видя, че Поътън си беше отишъл.
Вечерта се събраха много хора — много повече, отколкото Гордън предполагаше, че живеят в тази рядко населена долина. В чест на дошлия пощальон беше устроен истински фестивал. Децата пееха, а няколко малки трупи изпълниха превъзходни скечове.
За разлика от Севера, където най-популярните песни бяха най-често запомнени от дните на телевизията и радиото, тук само някои стари рок парчета бяха адаптирани за банджо или акустична китара. Вместо това музиката се бе обърнала към по-дълбоката и стара традиция.
Брадатите мъже, жените в дълги рокли, суетящи се около масата, светлините от огъня и лампите — всичко това приличаше на сбирка, която би могла да се случи и преди двеста години, когато в Долината за първи път е стъпил кракът на белия човек и когато хората са се събирали, за да се повеселят заедно и да се скрият от студа.
Джони Стивънс представи северняците на фестивала. Носеше скъпоценната си китара и плени хората с таланта си, карайки ги да пляскат с ръце и да се впуснат в буен танц.
При нормални обстоятелства това щеше да е страхотен купон и Гордън с радост би се включил с репертоара си от времето преди да стане „пощальон“, когато беше обикновен пътуващ актьор, продаващ песни и представления срещу храна и подслон и така прекосил половината континент.
Но малко преди да напусне Кървалис беше слушал джаз и Дебюси. Не знаеше дали изобщо би могъл някога да повтори онези неща отново.
Гордън знаеше какво се опитва да постигне Джордж Поътън с това празненство. Той сваляше бариерите… караше северняците да се отпуснат… преценяваше ги.
Впечатлението, което бе получил на скалата, не се беше променило. Със своята дълга коса и добродушни шеги, Поътън бе типичен пораснал неохипи. Явно отдавна изчезналото движение от деветдесетте много добре пасваше на стила на управление на Стопанина.
Например, в долината на Камас всички бяха независими и равни.
Въпреки това те се смееха, когато Джордж се смееше. Всичко изглеждаше напълно естествено. Той не даваше нареждания, не заповядваше. Всеки можеше да се обърне към него. Не се случи нищо, което по някакъв начин да предизвика и най-малкия признак на недоволство.
В уменията, които не изискваха метал или електричество, тези хора бяха не по-малко напреднали от техничарите от Уиламит. А може би дори повече. Ето защо Поътън така настояваше да ги разведе из фермата си — искаше гостите да се уверят, че нямат вземане-даване с някакви диваци, а с по свой начин цивилизовани хора. Част от плана на Гордън беше да докаже на Поътън, че греши.
Най-после настъпи времето да извади „подаръците от Циклоп“, които бяха донесли със себе си.
Хората гледаха с широко отворени очи, когато Джони демонстрира компютърната игра върху цветния монитор, грижливо поправен от техниците в Кървалис. Устрои им истинско шоу с рисуван динозавър и робот. Образите и ясните звуци караха всички да се смеят, включително и възрастните.