И въпреки това Гордън отново усети нещо тайнствено в тях. Хората викаха и се смееха, но аплодисментите им сякаш бяха от уважение към добрия номер. Бяха донесли машините, за да подразнят апетита им и да ги накарат отново да поискат да имат достъп до технологиите. Но Гордън не виждаше алчни пламъчета в очите на зрителите, нито пък желание да притежават подобни неща.
После дойде ред на Филип Бокуто. Чернокожият воин изнесе на сцената овехтялата си кожена раница и извади от нея някои от новите оръжия.
Показа газовите гранати и мините и обясни как могат да се използват за допълнителна отбрана на укрепени пунктове. Разказа им за визьорите за нощно виждане, чиято разработка скоро щеше да бъде завършена. Сред ветераните премина вълна на колебание. Докато Бокуто говореше, хората започнаха да хвърлят погледи към едрия мъж в ъгъла на помещението.
Поътън не каза нищо. Само веднъж се прозя, прикривайки уста от вежливост. Усмихваше се снизходително при демонстрирането на всяко ново оръжие и Гордън с тревога видя как само с езика на тялото той сякаш казваше — да, това е чудновато, може би дори хитроумно… но напълно неизползваемо.
„Копеле!“ Гордън наистина не знаеше какво да направи. Не след дълго усмивката се разпространи и сред останалите и той разбра, че е време да се откажат от безсмисленото представление.
Дина му беше извадила душата с молби да вземе някои подаръци, които тя самата бе подбрала. Игли и конци, неутрален сапун, мостри от новата линия за памучно бельо, което бяха започнали да произвеждат в Салем малко преди нападението.
„Жените ще полудеят по тях, Гордън. Тези неща ще свършат много повече работа от вашите пушки и играчки. Повярвай ми.“
Последният път, когато се бе доверил на Дина, резултатът беше онова стройно тяло под затрупания със сняг кедър. Оттогава Гордън се бе наслушал достатъчно на нейната версия на феминизма.
„Нямаше ли наистина да свършат по-добра работа? Може би постъпих твърде необмислено? Май трябваше да вземем някои по-земни неща — паста за зъби, тоалетни принадлежности, бельо…“
Поклати глава. След дъжд качулка. Направи знак на Бокуто да привършва и извади третия си коз. Взе пощенската си чанта и я връчи на Джони Стивънс.
Хората зашушукаха. Гордън и Поътън се спогледаха през стаята, когато Джони, горд с униформата си, застана до огнището, извади пликовете и започна да чете имената на получателите.
Бяха призовали всички във все още цивилизованите части на Уиламит, които познават някого на юг, да му пишат. Разбира се повечето от получателите вероятно щяха да са мъртви. Но някои писма със сигурност щяха да пристигнат до тях или до техни роднини. На теория старите връзки можеха да се възстановят. И тогава призивът за помощ щеше да бъде нещо не толкова абстрактно, а лично.
Идеята не беше лоша, но отново реакцията не бе такава, каквато очакваше. Купчината писма без получатели растеше. И докато Джони изричаше имена, на които никой не отговаряше, Гордън усети, че става нещо друго. Хората си припомняха колко много от тях са загинали. И че малцина са оцелели до по-добрите времена.
И сега, когато най-после живееха в мир, нямаше нищо чудно, че не искаха да бъдат молени да се жертват отново, още повече за чужденци, на които до този момент им е било по-леко. Малцината, които все пак получаваха писма, ги взимаха неохотно и ги прибираха, без да си дават труда да ги прочетат.
Джордж Поътън изглеждаше изненадан, когато чу собственото си име. Но обърканият израз на лицето му бързо изчезна, когато сви рамене и взе пакета и малкия плик, предназначени за него.
Нещата никак не вървяха на добре. Джони приключи работата си и погледна въпросително Гордън: „А сега какво?“
На Гордън му оставаше един-единствен коз. Мразеше го с цялата си душа и същевременно знаеше най-добре как да го използва.
„По дяволите. Но това е последният ни шанс.“
Той застана до огнището с лице към смълчаната публика и дълбоко си пое въздух. След това започна направо… с лъжите.
— Ще ви разкажа една история — заговори Гордън. — Искам да ви разкажа за една държава, съществувала някога. Може да ви се стори познато, тъй като мнозина от вас са били родени там. Но въпреки всичко тази история ще ви удиви. Мен поне винаги успява.
Жителите на тази държава били силни хора, най-силните в света. Но това сякаш не ги интересувало. Когато можели да завладеят останалия свят, те просто не обърнали внимание на възможността, сякаш имали много по-интересни неща за вършене.