Те били по един очарователен начин луди. Смеели се, творели, спорели… Обичали да се обвиняват в най-тежките престъпления като хора — нещо на пръв поглед странно, но всъщност скритата им цел била да станат по-добри — по-добри един към друг, по-добри към Земята. По-добри от всички предишни поколения на Човека.
Всеки път, когато поглеждате към Луната или Марс, сигурно си давате сметка, че там все още стоят следите на тези хора. Някои от вас все още си спомнят как са седели пред телевизорите си и са наблюдавали оставянето на тези следи.
За първи път през цялата вечер Гордън усети, че е привлякъл изцяло вниманието им. Погледите им се насочиха към униформата му и към емблемата с ездача върху пощальонската му шапка.
— Хората от тази държава наистина били луди — продължи той. — Но лудостта им била величествена… лудост, която не била срещана дотогава.
На първия ред стоеше човек, чието лице бе покрито с белези от стари рани. Гордън прикова поглед в него.
— Днес ние живеем, убивайки — каза той. — Но в онази приказна страна хората в повечето случаи изглаждали недоразуменията помежду си по мирен път.
Обърна се към уморените жени, които бяха насядали по пейките, изтощени от приготовленията за толкова много хора. На светлината на огъня лицата им изглеждаха като издялани. Мнозина от тях носеха издайническите белези на шарка или заушка — болести, някога отдавна изкоренени, но завърнали се с пълна сила след войната и изчезването на здравеопазването.
— Те смятали чистия, здравословен живот за нещо, подразбиращо се само по себе си — заговори пак Гордън. — Живот, много по-изтънчен и приятен, отколкото е имало някога. И сигурно по-приятен, отколкото ще има отново.
Сега хората гледаха към него, а не към Поътън. И не само на възрастните очите се напълниха със сълзи. Едно момче, което едва ли бе навършило петнайсет, хълцаше на глас.
— Какво са представлявали онези хора, онези американци? — разпери ръце Гордън. — Те критикували сами себе си, често с основание. Били арогантни, заядливи, често късогледи…
Но не заслужавали съдбата си!
Те придобили божествени сили — създавали мислещи машини, усъвършенствали телата си и моделирали самия Живот, — но онова, което ги унищожило, не била тяхната гордост от постигнатото. Не мога да повярвам! — поклати глава той. — Не е възможно да сме били наказани, защото сме мечтали и сме постигали мечтите си. Хората не са били обречени да живеят като животни! Нито да придобият толкова много знания напразно…
За негова изненада, гласът на Гордън му изневери по средата на изречението. Точно когато беше настъпило времето за лъжите… за неговата собствена история.
Сърцето му бясно биеше. Устата му внезапно пресъхна. Той примигна. Какво ставаше? „Продължавай! Кажи им го!“
— На изток… — започна Гордън, чувствайки погледите на Бокуто и Стивънс. — На изток, през гори и пустини, възкръснала от пепелта на великата нация…
Отново млъкна, дишайки тежко. Сякаш някой бе хванал сърцето му и заплашваше да го стисне, ако продължи. Нещо не му позволяваше да доразкаже добре заучената приказка.
Всички чакаха. Бяха в ръцете му. Бяха готови!
Тогава погледна към Джордж Поътън, неподвижен и непроницаем като скала на трептящата светлина. И в момент на внезапно просветление разбра къде е проблемът.
За първи път се опитваше да прокара мита си за „Възстановените съединени щати“ пред човек, който беше много, много по-силен от него.
Гордън знаеше, че има значение не само достоверността на разказа, а и личността, която стои зад него. Би могъл да ги убеди всички тях в съществуването на възродената нация някъде на изток, но това в края на краищата нямаше да промени нищо… не и ако Джордж Поътън се усмихне спокойно и снизходително, едва прикривайки прозявката си.
Тогава разказът щеше да се превърне в разказ за отживелица. За анахронизъм. За нещо безсмислено.
Гордън затвори наполовина отворената си уста. Редиците лица го наблюдаваха в очакване. Но той поклати глава, отказал се от приказката и от изгубената битка.
— Изтокът е далеч — промълви тихо.
Вдигна глава. Гласът му отново започна да укрепва.
— Онова, което става там, може и да се отрази върху всички нас, стига да доживеем. Но засега имаме проблем тук, в Орегон.
Нацията, за която говоря, е готова отново да възкръсне, ако помогнете. Готова да възвърне надеждата на света. Повярвайте в това, и бъдещето ще се реши тук, сега. Ако нещо е олицетворявало Америка, това са хората, които проявяват най-добрите си качества в екстремни ситуации. Които си помагат един на друг в критичните моменти.