Ето и второто нещо, което разбрахме: че сега е настъпил нашият последен шанс да направим това вместо жените, които са се провалили в миналото.
Ще спрем копелетата сами, Гордън. Най-после отиваме да си свършим работата… да направим своя избор.
Моля те, прости ми. Останалите искат да ти съобщя, че винаги ще те обичаме. Оставам завинаги твоя,
— Спри… о, Господи… Недей!
Когато внезапно се събуди, Гордън откри, че е скочил на крака. Остатъците от лагерния огън припламваха на сантиметри от пръстите на краката му. Ръцете му бяха протегнати напред, сякаш се готвеше да сграбчи някого или нещо.
Последните остатъци от съня му отлитаха в тъмната гора. Отново го бе посетил неговият дух. Гласът на мъртвата машина тътнеше през годините, обвиняваше го с растящо нетърпение.
„… Кой ще се погрижи… за тези глупави деца…?“
Редици мигащи светлини и тъжният глас на електронната мъдрост, отчаяна от постоянните провали на живите човешки същества.
— Гордън? Какво става?
Джони Стивънс седеше в спалния си чувал и търкаше очи. Беше много тъмно и единствената светлина идваше от догарящите въглени и няколкото бледи звезди, успели да проникнат през облачното небе и надвисналите клони на дърветата.
Гордън поклати глава, отчасти за да прикрие треперенето на тялото си.
— Тъкмо се канех да проверя конете и постовете — каза той. — Лягай да спиш.
Младежът кимна.
— Добре. Кажи на Филип и Кал да ме събудят, когато дойде време за смяна. — Той отново се напъха в чувала. — Внимавай, Гордън.
Скоро започна да диша равно и на лицето му се появи безгрижна усмивка. Сякаш трудният живот не правеше никакво впечатление на Джони. Това винаги изумяваше Гордън. След седемнайсет години той самият все още не бе в състояние да свикне с този живот. Все още (и особено напоследък, когато наближи средната възраст) си представяше, че на сутринта ще се събуди в стаята си в общежитието в Минесота и ще се окаже, че цялата мръсотия и безумие е била просто кошмар — някакъв друг свят, който никога няма да се превърне в реалност.
Недалеч бяха наредени спалните чували. Освен Джони, имаше още осем души — Аарон Шимел и всички бойци, които се бяха съгласили да тръгнат с тях.
Четирима от доброволците бяха момчета, едва започнали да се бръснат. Останалите бяха старци.
Гордън не искаше да мисли, но спомените напираха, докато нахлузваше обувките и пончото си.
Въпреки пълната си победа, Джордж Поътън сякаш с нетърпение очакваше Гордън и хората му да си тръгнат. Гостите на патриарха на Шугърлоуф го караха да се чувства неудобно. Имението му нямаше да бъде същото, докато не напуснеха.
Освен безумното си писмо, Дина беше приготвила още един пакет. В него се бе изхитрила да изпрати — с помощта на „Щатската поща“ — подаръци за жените от домакинството на Поътън, независимо от мнението на Гордън. Малките пакетчета със сапун, игли и бельо бяха съпроводени с напечатани послания. Имаше и шишенца с хапчета и кремове от аптеката в Кървалис. А като капак, Гордън беше видял и копия на писмото й, адресирано до самия него.
Всичко това обърка Поътън. Писмото на Дина го беше хвърлило в смут поне колкото речта на Гордън.
— Не мога да разбера — беше казал той на Гордън, който бързаше да си приготви нещата за тръгване. — Как е възможно една очевидно интелигентна жена да стигне до такива шантави идеи? Никой ли не се е опитал да я вразуми малко? Какво си мисли, че ще успее да постигне сама със своята тайфа момичета срещу холнистите?
Гордън не си направи труда да отговори, макар да знаеше, че това ще подразни Поътън. Така и така бързаше да си тръгне. Все още се надяваше, че ще успее да се върне навреме и да спре момичетата, докато не са извършили най-голямата идиотия от Безнадеждната война насам.
Поътън обаче не се отказа да настоява. Човекът изглеждаше наистина озадачен. Освен това не беше свикнал да му се отказва. Най-накрая за своя изненада Гордън откри, че говори в защита на Дина:
— Какво разбираш под „вразумяване“, Джордж? Безличните безцветни сенки, които готвят на самодоволните си мъже, както е тук ли? Или искаш тя да говори само когато я заговорят, подобно на онези нещастни жени, които живеят като скотове в Роуг, а сега и в Юджийн?
Може и да грешат. Може дори да са луди. Но поне ги е грижа за нещо по-голямо и възвишено от тях самите и намират кураж да се борят за него. А ти намираш ли такъв кураж, Джордж? А?