— Добре, толкова е достатъчно — реши Олян. — А сега, ще можеш ли да ме последваш?
— Взех марките — докладва Станли. — И касата. Г-н Грош я държи за по-сигурно под леглото си. — След това момчето просия. — А също и шапката Ви. Аз запазих спокойствие.
— Браво, браво — измърмори Олян. — А сега плътно след мен, ясно?
— Ами г-н Мотльо, а г-н Ментелик? — изведнъж се разтревожи Станли.
Някъде отвън, в залата, се разнесе трясък и бумтенето на огъня определено се усили.
— Кой? Г-н Мот-… котката ли? Да върви по… — Олян се спря и пренастрои устата си. — Той вече ще е навън, хайде да се обзаложим, ще яде печен плъх и ще се хили. Хайде, ела!
— Но той е котката на Пощата! — възрази Станли. — Никога не е бил навън!
Хайде на бас, че в момента е, помисли си Олян. Но в гласа на момчето пак се беше появила онази опасна жилка.
— Да идем да изнесем г-н Грош оттук, какво ще кажеш? — Олян се запромъква през вратата със стареца в ръце. — А после ще се върна за Мот…
Една пламнала греда се срути на пода някъде посред залата и запрати нагоре към главното пъкло талази от искри и горящи пликове. И стена от пламъци, огнен водопад наопаки се понесе с рев нагоре през другите етажи и през покрива. С гръм. Това беше огън, пуснат от каишката си, който най-после можеше да се налудува до насита.
За частица от Олян всичко това беше добре дошло. Но още една нова и обезпокоителна частица си мислеше: „Тъкмо я бях накарал да заработи. Нещата се занареждаха. Беше също толкова хубаво, колкото да си престъпник, но без престъплението. Беше си веселба.“
— Айде де, Станли! — подвикна Олян и обърна гръб на ужасната гледка и на омайната мисъл. Момчето го последва неохотно, като през целия път чак до външната врата не престана да вика проклетата котка.
Хладният въздух отвън го проряза като с нож, но се разнесоха аплодисменти, последвани от светлинен проблясък, който Олян вече беше започнал да асоциира със задаващи се неприятности.
— Добър фечер, г-н Ментелик! — посрещна го ведрият глас на Ото Шрик. — Честна дума, искаме ли нофини, достатъчно ще ни е само да фърфим след Фас!
Олян не му обърна внимание и си проправи път с лакти до г-ца Миличкова, която, както забеляза той, не се беше поболяла от притеснение.
— Има ли в този град някакъв приют за болни? — попита забързано той. — Или поне някой свестен лекар?
— Има Безплатната Болница „Лейди Сибил“.
— И какво й е доброто?
— Някои хора не умират.
— Я, чак толкова добри ли са? Веднага го закарай там! — разпореди се той. — А аз ще трябва да се връщам за котката!
— Ти смяташ да се връщаш там заради някаква котка?
— Ама това е господин Мотльо — засегна се Станли. — Той е роден в Пощата.
— По-добре недей да спориш — обърна се пак към сградата Олян. — Ще се погрижиш за г-н Грош, нали?
Г-ца Миличкова се наведе към окървавената риза на стареца.
— Но като гледам някаква твар се е опитала да… — започна тя.
— Нещо падна върху него — намеси се рязко Олян.
— Но това не би могло да причини…
— Нещо падна върху него — повтори Олян. — Ето какво стана.
Тя го погледна в лицето.
— Добре — съгласи се тя, — нещо е паднало върху него. Нещо с големи и остри нокти.
— Не, просто някакво бичме със стърчащи пирони, нещо такова. Всеки може да го види.
— Това е което се е случило, значи, така ли? — не откъсваше поглед от него г-ца Миличкова.
— Точно това се случи — отсече Олян и побягна към сградата преди да са се появили още въпроси.
Няма защо да се въвлича Стражата в тази работа, мислеше си Олян, докато търчеше към вратата. Те само ще тъпчат наоколо и няма да намират никакви отговори, а съгласно опита му стражарите винаги предпочитаха да арестуват поне някого. „… Та какво Ви кара да мислите, че е бил Гепи Мангизов, а г-н… Ментелик, нали така беше? О, значи на Вас Ви е ясно, а? Имате такъв усет, а? Чудна работа, и на нас понякога са ни ясни някои неща. Лицето Ви ни е познато отнякъде, г-н Ментелик. Откъде сте?…“
Не, няма защо да се правиш на голям приятел на Стражата. Те можеше да ти застанат на пътя.
Един от горните прозорци се пръсна и пламъците зализаха стряхата. Олян се шмугна през вратата посред дъжд от стъкла. Колкото до Мотльо… добре де, налагаше се да намери проклетата котка. Не успееше ли, вече нямаше да е веселба. Ако не рискува поне мъничко от живота си и ей тоничко от крайниците си, нямаше да може повече да бъде себе си.
Нима той току-що беше помислил това?
О, богове. Беше го изгубил. Така и не разбра, откъде му беше дошло, ама сега вече си беше отишло. Ето какво ти се случва, като почнеш да вземаш заплата. А и не го ли беше предупреждавал дядо му да се пази от невротични като бръснати маймуни жени? Всъщност не беше, понеже се интересуваше предимно от кучета и бира, но би трябвало да беше.