Образът на гръдния кош на г-н Грош не преставаше да хлопа настоятелно по вратите на въображението му. Изглеждаше като че ли нещо с остри нокти го е разпердушинило и само дебелата му пощенска униформа го беше предпазила да не бъде изкормен. Но не приличаше като да е бил вампир. Те не омазваха нещата така. Така добра храна отиваше зян. Въпреки това той си подбра парче от един строшен стол. Много подходящо се беше разцепил. А хубавото на кола в сърцето беше, че действаше и на не-вампири.
Още от тавана беше изпопадало в залата, но той се промъкна между отломъците. Главното стълбище беше от тази страна и беше напълно непокътнато, макар че пушекът се стелеше по пода като килим, а от другата страна на залата, където някога бяха планините от стара поща, огънят беше все така буен. Вече не можеше да чува писмата. Съжалявам, помисли си той, направих каквото можах. Не беше по моя вина…
Ами сега какво? Най-малкото, можеше да си вземе кутията от кабинета. Не би искал тя да изгори. Някои от онези химикали бяха много трудни за набавяне.
Кабинетът беше целият в пушек, но той измъкна кутията изпод бюрото си и тогава мярна златния костюм на закачалката му. Трябваше да го вземе, нали така? Такова нещо не биваше да бъде оставено да изгори. За кутията можеше да се върне и друг път, нали така? Но костюмът… костюмът беше необходим. И никаква следа от Мотльо. Той трябваше да се е измъкнал, нали така? Котките не напускаха ли потъващите кораби? Или май това бяха плъховете? Е, котките нямаше ли да последват плъховете? Както и да е, димът се надигаше от фугите на дюшемето и се просмукваше откъм горните етажи, така че не беше време да се помотва тук. Нали трябваше вече да е погледнал навсякъде. Нямаше смисъл да остава някъде, където тонове горяща хартия можеха да се стоварят на главата му.
Добър си беше планът и се провали само защото видя котката, долу в залата. Зяпаше го с интерес.
— Мотльо! — ревна Олян. Поиска му се да не беше. Беше толкова глупаво име да се вика из горяща сграда.
Котаракът го изгледа и запраши нанякъде в тръс. Олян се завтече с псувни подире му и го видя как се шмугва към мазетата.
Котките нали бяха умни? Там сигурно имаше някакъв друг изход… налагаше се да има…
Олян дори не погледна нагоре, когато чу поредното пращене на дърво над главата си, а само се втурна напред и запрескача по пет стъпала наведнъж. Съдейки по звука, голяма част от сградата току-що се беше срутила точно зад гърба му, искри рукнаха надолу по стълбището към мазетата и опърлиха врата му.
И така, ако не друго, вече нямаше връщане назад. Мазетата обаче, като си помисли човек, нали имаха капандури и люкове за стоварване на въглища и такива неща? И бяха студени и безопасни и…
… бяха точно подходящото място да се оттеглиш да си ближеш раните, след като са те цапардосали по муцуната с цяла торбичка карфици, нали така?
Отвратително е да си носиш въображението със себе си.
Вампир, беше му казала тя. А Станли беше улучил „голяма птица“ с торбичка карфици. Станли Убиецът на Вампири, с торбичката си с карфици. Никой не би повярвал, освен ако не го видеше веднъж в някой от неговите, както ги наричаше г-н Грош, „малки моменти“.
Надали можеше да се убие вампир с карфици…
А мине ли му веднъж на човек такава мисъл, изведнъж забелязваш, че колкото и внимателно да се оглеждаш зад гърба си, все се намираше нещо зад гърба на зад-гърба-то, където не си погледнал. Олян прилепи гърба си към хладната каменна стена и се запреплъзва покрай нея, докато стената не свърши и той не се натъкна на отворена врата. Оттатък едва се виждаше бледото сияние на Сортировъчната Машина.
Когато Олян надзърна в Машинната стая, почна да се вижда и Мотльо. Който се беше присвил под машината.
— Колко по котешки се държиш, бе Мотльо — укори го Олян, докато се вглеждаше в сенките. — Ела насам при Чичко Олян. Моля ти се?
Той въздъхна, окачи костюма на някаква стара етажерка за писма и клекна до машината. Как ли, да му се не види, следваше да се хващат котки? Никога досега не го беше правил. Котките никога не фигурираха в кучкарниците за ментеликцери на дядо му, освен като импровизирана закуска. Когато ръката му наближи Мотльо, котаракът присви уши и изсъска.
— Да не искаш да се изпечеш тук, бе? — скара му се Олян. — Я без нокти, моля ти се.
Котаракът заръмжа и Олян осъзна, че той не гледа точно към него.