— Добър Мотльо — измърмори той и усети как ужасът започва да се надига.
Едно от най-основните правила при изследване на враждебна среда беше: не се занимавай с котката. А сега изведнъж средата беше станала значително по-враждебна.
Друго важно правило беше: недей да се обръщаш бавно за да погледнеш. Точно зад теб ще е. Не котката. Забрави проклетата котка. Друго е.
Той се изправи и хвана дървения кол с две ръце. „Така значи, точно зад мене ли?“ — помисли си той. — „Пусто да е, ама си е пусто точно пусто зад мене! Разбира се, че е там! Че как иначе?“
Страхът, който усещаше сега, беше също като чувството, което изпитваше, когато да речем балъкът заоглежда някой стъклен диамант. Времето някак си се забавя, всички сетива се изострят, а в устата му се усеща привкус на метал.
Недей да се обръщаш бавно. Обърни се бързо.
Той се извърна, изкрещя и ръгна. Колът се опря в нещо, което поддаде съвсем, ама съвсем мъничко.
Издължено бледо лице му се ухили на синкавата светлина. Показвайки два реда остри зъби.
— Не улучи нито едно от двете ми сърца — каза г-н Грайл, плюейки кръв.
Олян отскочи тъкмо навреме да не го засегнат ноктите на разцепилата въздуха мършава ръка, но задържа кола пред себе си и го заразмахва, за да държи съществото на разстояние…
Банши, мислеше си той. Ох, мътните да го вземат…
Само когато Грайл се помръднеше, черното му кожесто наметало малко се отместваше и се виждаше скелетообразното му тяло. От полза беше да се знае, че черната кожа беше крило. От полза беше да се знае, че баншитата бяха единствената хуманоидна раса, развила способността да лети в някаква влажна джунгла, където са ловували летящи катерици. Не беше от особена полза да се знае откъде се е пръкнало поверието, че ако чуеш крясъка на банши, скоро ще умреш. Беше защото баншито е на лов за теб. Нямаше смисъл да се оглеждаш назад. Беше отгоре.
Не бяха останали много диви баншита, дори и в Юбервалд, но Олян знаеше съвета, предаван от поколение на поколение от онези, които бяха оцеляли. Дръж се далеч от устата му, защото тея ми ти зъби са нещо страшно. Не се пъни да го атакуваш в гърдите — летателните мускули там са като броня. Не че са чак толкова силни, но сухожилията им са като стоманени въжета, а дългият обсег на ръцете им означава, че могат направо да ти откъснат глупавата глава…
Мотльо изскимтя и се навря по-дълбоко под Сортировъчната Машина. Грайл отново замахна и когато Олян отстъпи, го последва.
… обаче вратовете им се чупят лесно, ако успееш да минеш обсега на ръцете им, а и им се налага да затворят очи, когато надават крясъка.
Грайл пристъпи напред с пружинираща походка, от която му се тръскаше главата. Олян нямаше къде да отстъпва, така че захвърли кола и вдигна ръце.
— Добре де, предавам се — каза той. — Само че хайде да свършваме бързо, а?
Съществото не откъсваше поглед от златния костюм. Във вкуса им към блестящи неща имаше нещо сврачешко.
— Има къде да отида в отвъдното — опита се да му помогне Олян.
Грайл се колебаеше. Беше ранен, дезориентиран и преял с гълъби, които си бяха жива епидемия на крила. Искаше му се да се разкара оттук и да се зарее из прохладното небе. Тук всичко беше твърде сложно. Твърде много цели, твърде много миризми. За едно банши връхлитането, когато зъби, нокти и тежестта на тялото се сливаха ведно в един удар, беше всичко. И сега объркан подскачаше от крак на крак, опитвайки се да се справи със ситуацията. Нямаше пространство за полет, нямаше къде другаде да иде, а плячката стоеше право отпред… инстинктът, емоциите и жалките опити за рационално мислене се блъскаха лудо в прегрятата глава на Грайл.
Инстинктът победи. Връхлитането върху жертвата с извадени нокти беше вършило работа милиони години наред, та защо да се изоставя добрата традиция сега?
Той отметна глава назад, изкряска и скочи.
Както стори и Олян, гмуркайки се под дългите му ръце. Това не беше програмирано в реакциите на едно банши: предполагаше се, че плячката ще се е присвила или ще бяга. Рамото на Олян обаче се вряза в гърдите му.
Тварта беше лека като дете.
Олян усети как ноктите раздраха ръката му, когато той метна нещото върху Сортировъчната Машина и се хвърли на пода. За един ужасен момент му се стори, че то ще стане пак, че не е уцелил колелото, но когато побеснелият г-н Грайл се озова там, звукът беше…
… шляк…
… и настана тишина.
Олян остана легнал на студения каменен под докато сърцето му не се успокои дотам, че да може да различава отделни тупвания. И докато си лежеше, осъзнаваше, че нещо лепкаво прокапва от Машината.