Бавно се изправи на треперещите си крака и се загледа в това, което се беше случило на съществото. Ако беше герой, щеше да използва възможността да каже: „Ей на това аз му викам сортиране!“ Обаче понеже не беше герой, той просто повърна. Едно тяло не изглежда прилично, когато съществени негови части не споделят същото време-пространство като останалите, но за сметка на това то изглежда по-колоритно.
След това, притискайки кървящата си ръка, Олян коленичи и се наведе под машината за Мотльо.
Трябваше да се върне с котката, мислеше си той като през мъгла. Просто се налага. Когато човек се втурва в горяща сграда за да спаси някаква глупава котка и се връща с котката, ще го възприемат като герой, дори и да е доста тъп герой. Излезе ли обаче без котка, ще е просто един смотаняк.
Приглушен гръм над главата му намекна, че още една част от сградата се срива. Въздухът почна да пари.
Мотльо пропълзя още по-навътре.
— Виж сега — изръмжа му Олян. — Героят трябва да излезе с котката. Не е задължително котката да е жива…
Той се метна, набара Мотльо и го измъкна изпод машината.
— А така — рече той и си взе закачалката с костюма в другата ръка. По него имаше няколко късчета банши, но, помисли си той с леко сърце, все ще се намери нещо, което да ги отстрани.
Надникна в коридора. От двете страни имаше по една огнена стена, а Мотльо избра точно този момент да забие всичките си четири комплекта нокти в ръката му.
— Ох — измърмори Олян. — А досега нещата се развиваха толкова добре…
— Г-н Меентелиг! Добре Ли Сте, Г-н Меентелиг?
Това, което големите изнасяха от огъня, беше фактически самият огън. Изнасяха от горящото имущество всичко което гореше. И интересна работа, в това имаше нещо хирургично. Те се струпваха на края на пожара и го лишаваха от всичко, което да гори, притискаха го, сгащваха го и накрая го стъпкваха до смърт. Големите можеха да газят през лава и разтопено желязо. Дори и да знаеха що е страх, със сигурност нямаше да го намерят в някаква си горяща сграда. Тлеещи отломъци бяха отметени от стъпалата от чифт нагорещени до червено ръце. Олян се взря в един пейзаж от пламъци, но и в застаналия пред тях г-н Помпа, светещ в оранжево. Петна от прах и кал по глината му проблясваха и искряха.
— Драго Ми Е Да Ви Видя, Г-н Меентелиг! — изтътна радостно той. — Разчистихме Път До Вратата! Побързайте!
— Ъ… благодаря! — опита се да надвика рева на пламъците Олян.
Пътят беше пред очите му, изчистен от боклуци, с примамливата свежест и прохлада на отворената врата на края му. По-нататък, в далечния край на залата, други големи, без да обръщат внимание на стълбовете огън, най-спокойно изхвърляха пламтящо дюшеме през една дупка в стената.
Зноят беше непоносим. Олян приведе глава, притисна ужасения котарак към гърдите си, усети как задната част на врата му започва да се опърля и хукна напред.
Това, което се случи след това, се сля в един единствен спомен. Трясъкът отгоре. Металният грохот. Големът Ангамарад, поглеждащ нагоре, докато посланието му грееше в жълто на виненочервената му ръка. Десет хиляди тона дъждовна вода, падащи измамно бавно. Студената вода, стоварваща се върху нажежения голем…
… взривът…
Пламъците отмряха. Шумът отмря. Светлината отмря.
— АНГАМАРАД.
Ангамарад си погледна ръцете. Нямаше нищо, освен зной, зноя на пещ, буен изпепеляващ зной, който все пак оформяше пръсти.
— АНГАМАРАД — повтори глухият глас.
— Изгубих Си Глината — проговори големът.
— ДА — подтвърди Смърт. — ТОВА Е СТАНДАРТНАТА СИТУАЦИЯ. ТИ СИ МЪРТЪВ. УНИЩОЖЕН. ВЗРИВЕН НА МИЛИОНИ ПАРЧЕТА.
— Тогава Кой Извършва Слушането?
— ВСИЧКО В ТЕБ, КОЕТО НЕ БЕШЕ ГЛИНА.
— Имаш Ли Заповеди За Мен? — попита това, което беше останало от голема и се изправи.
— НЕ И СЕГА. ДОСТИГНА МЯСТОТО, КЪДЕТО НЯМА ПОВЕЧЕ ЗАПОВЕДИ.
— Какво Да Правя?
— ОЧЕВИДНО НЕ СИ УСПЯЛ ДА СХВАНЕШ ПОСЛЕДНАТА МИ ЗАБЕЛЕЖКА.
Ангамарад пак седна. Освен че под краката му вместо тиня имаше пясък, това място му напомняше подводната бездна.
— ОБИКНОВЕНО ХОРАТА ПРЕДПОЧИТАТ ДА ПРОДЪЛЖАТ НАТАТЪК — опита се да помогне Смърт. — ГЛЕДАТ НАПРЕД КЪМ СЛЕДВАЩИЯ СИ ЖИВОТ.
— Аз Ще Остана Тук, Моля.
— ТУК ЛИ? ТУК НЯМА КАКВО ДА СЕ ПРАВИ — отбеляза Смърт.
— Да, Знам — каза призракът на голема. — Прекрасно Е. Аз Съм Свободен.
В два часа сутринта заваля дъжд.
Можеше да е и по-лошо. Можеше да завалят змии. Можеше да завали киселина.
Все още имаше малко покрив и малко стени. Значи все още имаше и малко сграда.
Олян и г-ца Миличкова бяха седнали на куп горещ каманак близо до съблекалнята, която общо взето беше единствената стая, която все още можеше с известно право да се нарече така. Големите бяха стъпкали огъня докрай, позакрепили каквото още можеше да стои право и си бяха отишли без да кажат нито дума, за да продължат чак до залез слънце да не бъдат чукове.